Защитеният

Огромният рог забуча.
Арлен прекъсна работата си и погледна към лавандуловото зарево на развиделяващото се небе. Въздухът все още бе пропит от мъгла, в която витаеше до болка познатият влажен, остър привкус. Тих страх се надигна в стомаха му, докато се ослушваше в утринната тишина с надеждата, че му се е причуло. Беше на единадесет.
Последва затишие, след това рогът избуча два пъти подред. Едно продължително и две кратки означаваше юг и изток. Селището край гората. Баща му имаше приятели сред дърварите. Някъде зад гърба на Арлен входната врата на къщата се отвори и той знаеше, че това е майка му, покрила уста с две ръце.
Арлен се върна към работата си, без да чака някой да го подканва. Някои домашни задължения можеше да се отложат за утрешния ден, но животните трябваше да бъдат нахранени и кравите издоени. Остави ги в обора и отвори плевника, сипа помия на прасетата и изтича да донесе ведрото за мляко. Майка му вече клечеше под първата крава. Той грабна свободното столче и двамата заработиха в ритъм под звуците на млечните струйки, които барабаняха по дървените дъна като погребален марш.
Докато преминаваха към следващата двойка крави, Арлен видя баща си да впряга в каруцата най-силния им кон, една петгодишна дореста кобила на име Миси. Работеше с мрачно лице.
Какво щяха да открият този път?
Не след дълго тримата вече седяха в каручката и се люшкаха към малкото селище от къщички, скупчени край гората. Беше опасно по тези места, имаше повече от час тичане до най-близката защитена постройка, но дървата им трябваха. Майката на Арлен, увита в износения си шал, държеше здраво сина си, докато пътуваха.
– Вече съм голям, мамо – оплака се Арлен. – Няма нужда да ме прегръщаш като бебе. Не ме е страх.
Това не беше съвсем вярно, но той не можеше да допусне другите деца да го видят вкопчен в майка му по време на пътя. И без това му се подиграваха достатъчно.
– Мен пък ме е страх – каза майка му. – Аз нямам ли нужда някой да ме прегръща?
Обзет от внезапна гордост, Арлен отново се притисна до майка си и така продължиха напред. Тя не можеше да го излъже, но въпреки това винаги знаеше точно какво да каже.
Стълб от мазен дим им съобщи много повече, отколкото искаха да знаят, далеч преди да стигнат целта си. Изгаряха мъртвите. А щом бяха напалили кладите толкова отрано, без да чакат останалите да дойдат и да се помолят, значи телата бяха много. Прекалено много, за да се молят за всеки един поотделно, ако искаха да смогнат преди залез слънце.
Повече от осем километра деляха бащината ферма на Арлен от Селището край гората. Когато го доближиха, дори малкото останали огньове бяха изгасени, въпреки че вече не беше останало много за горене. Петнадесет къщички, всичките превърнати в отломки и пепел.
– Че и запасите от дърва – каза бащата на Арлен и плю настрани от каручката. Посочи с брадичка почернелите купчини – всичко, което беше останало от сечта за сезона. Арлен направи физиономия при мисълта, че разнебитената ограда, зад която пазеха животните, трябваше да издържи поне още година, и веднага се почувства виновен. В края на краищата това беше просто дървесина.
Щом спряха с каручката, говорителката на града дойде при тях. Силия, която майката на Арлен понякога наричаше Силия Безплодната, беше корава жена, висока и слаба, с кожа като пергамент. Дългата u побеляла коса бе прибрана в стегнат кок, а шала си носеше сякаш е длъжностен знак. Тя не търпеше никакви глупости, както Арлен бе разбирал неведнъж откъм далечния край на тояжката й, но днес присъствието й го успокои. Също като баща му, Силия някак си му вдъхваше чувство за безопасност. Въпреки че нямаше свои деца, Силия се държеше като родител на всички в Потока на Тибит. Малцина можеха да се мерят с нея по мъдрост, а още по-малко – по инат. Когато си на страната на Силия, се чувстваш сякаш си на най-безопасното място на света.
– Добре че дойде, Джеф – каза Силия на бащата на Арлен. – Силви и младият Арлен също – продължи тя и кимна към тях. – Всяка помощ е добре дошла. Дори момчето може да се включи.
Бащата на Арлен изсумтя на слизане от каруцата:
– Донесох си инструментите – каза той. – Само кажи какво да правим.
Арлен събра безценните инструменти от задния край на каручката. Металът бе рядкост в Потока и баща му се гордееше с двете си лопати, кирката и триона. Този ден всичките щяха да влязат в сериозна употреба.
– Колко са жертвите? – попита Джеф, макар да нямаше вид на човек, който наистина иска да разбере.
– Двадесет и седем – каза Силия.
Силви сподави дъх и покри устата си с ръка, а очите u се напълниха със сълзи. Джеф се изплю отново.
– Оцелели има ли? – попита той.
– Няколко – отвърна Силия. – Мейни – тя посочи с тояжката си момче, което се беше вторачило в погребалния огън – е пробягал целия път до дома ми в тъмното.
Силви ахна. Никой досега не бе стигал толкова надалече тичешком, и то жив.
– Защитите над къщата на Брайн Кътър са издържали през по-голямата част от нощта – продължи Силия. – Той и семейството му са видели всичко. Някои от останалите успели да избягат от ядроните и намерили убежище у тях, докато огънят не стигнал до покрива им. Чакали в горящата къща, докато гредите не запращели, и тогава рискували да излязат навън в последните минути преди изгрева. Ядроните убили съпругата на Брайн – Мийна, и сина им Пол, но останалите оцелели. Изгарянията ще зараснат и децата ще се оправят след време, но останалите...
Нямаше нужда да довършва изречението. По някакъв начин оцелелите след нападение на демони умираха скоро след това. Не всички и дори не повечето, но достатъчно на брой. Едни от тях се самоубиваха, други просто оставаха да гледат с празен поглед, като отказваха да ядат и пият, докато не издъхнеха от изтощение. Хората казваха, че никога не знаеш дали си оцелял от нападение, ако оттогава не е минала поне година.
– Има още десетки, за които нямаме сведения – каза Силия, но със слаба надежда в гласа.
– Ще ги изровим – съгласи се Джеф мрачно, с поглед, вперен в съборените къщи, някои от които все още димяха. Дърварите строяха домовете си най-вече от камък, за да ги предпазят от пожари, но дори камъкът гореше, ако защитите не бяха наред и ако наоколо се бяха събрали твърде много огнени демони.
Джеф се присъедини към останалите мъже и някои от по-здравите жени в разчистването на отломките и пренасянето на труповете до кладата. Телата трябваше да бъдат изгорени, разбира се. Никой не би искал да бъде заровен в същата земя, от която демоните излизаха всяка нощ. Пастир Харал, запретнал ръкавите на робата си така, че да оголи яките си ръчища, сам вдигаше мъртъвците един по един, хвърляше ги в огъня и докато пламъците ги поглъщаха, шептеше молитви и рисуваше защити във въздуха.
Силви отиде при останалите жени да наглежда по-малките деца и да се грижи за ранените под зоркото око на билкарката на Потока Колийн Триг. Но никоя билка не можеше да смекчи болката на оцелелите. Брайн Кътър, наричан още Брайн Широкоплещия, бе мъж, огромен като мечка, с гръмогласен смях и имаше навика да подхвърля Арлен във въздуха, когато идваха да се пазарят за дърва. Сега Брайн седеше в пепелта до разрушената си къща и бавно удряше главата си в почернялата стена. Мърмореше си нещо под носа и беше свил ръце около тялото си, сякаш му е студено.
Арлен и другите деца бяха впрегнати да носят вода и да претърсват отломките за годна дървесина. От годината оставаха още няколко топли месеца, но нямаше да им стигне времето да насекат достатъчно дърва за зимата. Пак щяха да горят тор и къщата да смърди.
Арлен отново помръкна от чувство за вина. Нито го горяха в кладата, нито си удряше главата от шок, че е изгубил всичко. Имаше далеч по-големи злочестини от къща, миришеща на фъшкии.
С напредването на утрото все повече и повече селяни прииждаха. Заедно със семействата си и запасите, които бяха успели да заделят, те идваха от Рибарска дупка и Градски площад; идваха от Хълма на Богин и Мочурливо тресавище. Някои бяха пътували чак от Южен Пост. Един по един Силия ги посрещаше с мрачните новини и им раздаваше задачи.
Мъжете, вече повече от стотина, удвоиха усилията си, като половината от тях продължиха да копаят, а останалите се заеха с единствената постройка от Селището, която можеха да спасят: дома на Брайн Кътър. Силия отведе Брайн настрана, като успяваше някак да подкрепя залитащия гигант, докато селяните разчистваха отломките и мъкнеха нови камъни. Някои си извадиха защитните комплекти и започнаха да рисуват нови защити, докато децата подреждаха сламения покрив. До залез слънце къщата щеше да бъде възстановена.
Арлен бе сложен в екип с Коуби Фишър да носи дърва. Децата натрупаха порядъчно голяма купчина, макар да бе едва частица от изгубеното. Коуби беше високо едро момче с тъмни къдрици и космати ръце. Беше популярен сред останалите деца, но популярността му бе изградена за сметка на другите. Малко деца успяваха да избегнат обидите му, а още по-малко – ударите.
Коуби изтезаваше Арлен от години, а останалите деца следваха примера му. Фермата на Джеф се намираше в най-северната част на Потока, далече от детското сборище в Градски площад, и Арлен прекарваше по-голямата част от свободното си време сам в скитосване из Потока. Повечето деца бяха сметнали, че няма губещи, ако жертват него, за да избегнат гнева на Коуби.
Всеки път когато Арлен отиваше за риба или минеше покрай Рибарска дупка на път за Градски площад, Коуби и приятелите му сякаш научаваха за това и го причакваха на връщане винаги на едно и също място. Понякога просто ръсеха обиди по негов адрес или го блъскаха, но в други случаи той се прибираше окървавен и натъртен, а майка му му крещеше, че се е бил.
Най-накрая на Арлен му дойде до гуша. Скри един дебел прът на въпросното място и следващия път, когато Коуби и приятелите му се нахвърлиха върху него, Арлен се направи, че бяга само колкото да извади – сякаш от въздуха – оръжието си, а след това
се обърна и го развъртя.
Коуби бе първият цапардосан, понесе здрав удар, който го остави в калта със сълзи на очи и стичаща се от ухото кръв. Уилъм се сдоби със счупен пръст, а Гарт накуцваше повече от седмица след сблъсъка. Това хич не помогна на популярността на Арлен сред останалите деца, а и баща му го наби с пръчка, но другите момчета повече не посмяха да го закачат. Дори сега Коуби се държеше на разстояние от него и потрепваше при всяко рязко движение на Арлен, въпреки че беше много по-едър от него.
– Оцелели! – провикна се внезапно Бил Бейкър, застанал до съборена колиба на края на Селището. – Чувам ги, залостени са в мазето!
Веднага всеки заряза каквото вършеше и хукна натам. Разчистването на отломките щеше да отнеме прекалено много време и затова мъжете започнаха да копаят, навеждайки гърбове в мълчалива целенасоченост. Малко по-късно успяха да пробият стената на мазето и започнаха да вадят оцелелите. Те бяха мръсни и ужасени, но до голяма степен живи. Три жени, шест деца и един мъж.
– Чичо Чоли! – извика Арлен, а майка му се появи на секундата и запрегръща брат си, който залиташе пиянски. Арлен изтича при тях и се мушна под другото му рамо, за да му даде опора.
– Чоли, какво правиш тук? – попита Силви. Чоли рядко напус каше работилницата си в Градски площад. Майката на Арлен бе разказвала стотици пъти как тя и брат й са въртели заедно ковачницата, преди Джеф да започне да чупи нарочно подковите на конете си, за да идва да я ухажва.
– Дойдох да ухажвам Ана Кътър – измънка Чоли. Задърпа си косата, а от нея вече беше оскубал цели кичури.
– Тъкмо отворихме скривалището, когато започнаха да минават през защитите...
Коленете му се подгънаха, а с тежестта си повлече надолу и Арлен, и Силви. Падна на колене в калта и заплака.
Арлен погледна към другите оцелели. Ана Кътър не беше сред тях. Гърлото му се сви, докато децата го подминаваха. Познаваше всяко едно от тях; семействата им, къщите им отвътре и отвън, имената на животните им. Погледите им се срещнаха за секунда при разминаването и в този момент той преживя нападението през техните очи. Видя себе си, натикан в тясна дупка в земята, докато тези, които не успяваха да се поберат в нея, се обръщаха, за да се изправят срещу ядроните и огъня. Изведнъж сякаш въздухът му секна, той започна да се задушава, задъха се и спря едва когато Джеф го удари по гърба, за да го освести.
Привършваха със студения си обяд, когато чуха бученето на рог откъм далечния край на Потока.
– Какво, два пъти за един ден? – промълви стъписано Силви и покри уста с ръка.
– Глупости... – изръмжа Силия. – Посред бял ден? Използвай си главата, момиче!
– Тогава какво...?
Силия не u обърна внимание, а стана, за да вземе рог и да отговори на сигнала. Рогът на Кевин Марш вече беше в готовност, както този на хората от Мочурливо тресавище. В тресавищата беше лесно да се изгубиш, а никой не би искал да се лута сам точно когато излизат блатните демони. Бузите на Кевин се надуха като жабешка гуша, докато изсвири няколко тона.
– Вестоноски рог – Коран Марш уведоми Силви. Коран беше белобрад старец, говорител на Мочурливо тресавище и баща на Кевин. – Ам’че сигур’ са видели дима. Кевин им казва к’о се е случило и де са сички.
– Вестоносец през пролетта? – попита Арлен. – Мислех, че идват през есента след жътва. А ние едва този месец засяхме!
– Миналата есен тъй и не дойде вестоносец – каза Коран, докато плюеше пенест кафяв сок от корена, който дъвчеше, през дупката от липсващите си зъби. – Кахърехме се, нешо да н’се е случило. Рекохме си, че вестоносецът ням’да дойде да ни дон’се сол до другата есен. Или че ядроните са превзели Свободните градове и ний сме отрязани.
– Ядроните никога няма да превземат Свободните градове – каза Арлен.
– Арлен, тихо! – изсъска Силви. – Той е по-възрастен от теб!
– Остави момчето да говори – каза Коран. – Някога да си бил в Свободен град, момче? – попита той Арлен.
– Не – призна Арлен.
– А да познаваш някой, дет’ да е бил?
– Не – каза отново той.
– И к’о те прави такъв разбирач? – попита Коран. – Никой не е бил в такъв град освен вестоносците. Само тях не ги е страх от нощта, че да ходят толко’ надалече. Кой може тогаз да каже, че Свободните градове не са най-обикновени места като Потока? Щом ядроните могат нас да ни превземат, могат да ги превземат и тях.
– Старият Шопар идва от Свободните градове – каза Арлен.
Руско Шопара беше най-богатият човек в Потока. Той държеше смесения магазин, който беше пъпът на цялата търговия в Потока на Тибит.
–Тъй, тъй – каза Коран, – пък на мен старият Шопар ми каза още преди време, че едно пътуване му било предостатъчно. Щеше му се след година-две пак да отиде, ама разправяше, че не си струвало риска. Тъй че ти го питай дал’ Свободните градове са по-безопасни от което и да е друго място.
Арлен не искаше да повярва. Би трябвало да има и безопасни места по света. Но през ума му отново прелетя представата как го хвърлят в мазето, и той осъзна, че никъде не беше напълно безопасно нощем.
Вестоносецът пристигна след час. Беше висок мъж, току-що прехвърлил трийсетте, с ниско подстригана кестенява коса и  къса гъста брада. Върху широките си рамене носеше ризница от метални халки, имаше дълга черна мантия, дебели кожени панталони и ботуши. Яздеше лъскава кафява бързонога кобила. Няколко различни по вид копия бяха прикрепени с каиши към седлото. Вестоносецът приближаваше с мрачно изражение, но раменете му бяха изправени и горди. Той огледа тълпата и лесно
забеляза говорителката, която стърчеше между останалите и им даваше нареждания. Той обърна коня си към нея.
На няколко крачки зад гърба му върху тежко натоварена талига, теглена от чифт тъмнокафяви кобилки, идваше жонгльорът. Дрехите му бяха изработени от кръпки в ярки цветове, а на пейката до него лежеше спокойно лютнята му. Косата му беше с цвят, какъвто Арлен виждаше за пръв път, нещо като блед морков, а кожата му беше толкова светла, сякаш слънцето не я беше докосвало. Седеше прегърбен и изглеждаше напълно изтощен.
С ежегодния вестоносец винаги идваше жонгльор. За децата и някои от възрастните той беше по-важният от двамата. Откакто се помнеше, Арлен бе виждал все един и същи човек, прошарен, но чевръст и изпълнен с настроение.
Този, новият, беше по-млад и изглеждаше навъсен. Децата веднага се втурнаха към него и младият жонгльор се оживи, а безсилието, изписано по лицето му, се стопи така бързо, че Арлен започна да се съмнява дали въобще някога го е имало. Жонгльорът скочи в миг от талигата и завъртя цветните си топки във въздуха сред радостните възклицания на децата.