Круиз, Сара Млайновски

- Лосион за предпазване от слънце? – пита ме Лиз.
- Да!
- Шапка за слънце?
- Да!
- Слънчеви очила?
Аз соча към чифта, кацнали на главата ми.
- Готова съм. Може ли да тръгваме?
- Бански в две части?
- Ами…
- Кристин, ще носиш новия бански в две части, който ти купихме миналата седмица, нали?
- Ами…
Тя се протяга през своето двойно легло, повдига тениската ми и ахва.
- Не. Ти няма да носиш този грозен кафяв цял бански. Не ти разрешавам да обличаш нищо, което си купила преди да се срещнем, разбра ли? – Лиз вече е накипрена в мъничък бял бански от две части - ако можеш да наречеш приличащото на две парчета канап, държащи три триъгълника, бански.
- Но ще изгоря – хленча аз.
- Няма. Затова купих лосион със слънцезащитен фактор 100 или нещо такова. Не бъди бебе. Сложи си новия бански, за да тръгваме вече към палубата.
Гади ми се – и не защото съм натикана в тясна кабина на кораб за екскурзии. Въпреки че съм сигурна, че това не ми помага.
Вълнувам се, че съм тук – разбира се, че е така – но съм малко нервна. Никога преди не съм била на такава екскурзия. Ами ако ме хване морска болест? Корабът още не е напуснал пристанището, а вече като че ли се люшка насам-натам като леко пиян люлеещ се стол. Ами ако се наклони под странен ъгъл и падна? Ами ако се удари в айсберг и потънем на дъното на океана?
Дори името на кораба – „Пътешествие до никъде” – звучи призрачно. Сигурно са го нарекли така, защото не сме се отправили към никое по-специално място; ще плаваме в международни води за три дни и три нощи и след това ще ускорим обратно към Ню Йорк. Но въпреки това. Звучи зловещо. Ако аз отговарях за маркетинга, щях да го нарека „Морски скитник” или „Океанска ексцентричност” или нещо, което не крещи „Задънена улица”.
Но явно само аз мисля така.
Добре де, не съм нервна само заради падането зад борда. Наистина съм нервна, защото… Добре, ще го кажа. На това пътуване, това „Пътешествие до никъде”, имам мисия. Ще го направя.
Да. Време е. Моят първи път.
Ах. Не мога да повярвам, че ще го направя.
- Сигурна ли си за банския от две части? – питам сега притеснено.
Не си правя труда да се погледна в огледалото. Вече знам как изглеждам. Среден бюст, кестенява коса до раменете, нито прекалено голяма, нито прекалено малка. Наречете ме просто Златокъдра. Обикновена, обикновена, обикновена. Въпреки че очите ми са готини, приемам го. Те са един вид зелени и кафяви и сини. Като водовъртеж.
- Кристин, ако носиш този отвратителен цял бански, има нула процента вероятност да се запознаеш с някого. По-малко от нула. Минус един.
Вижте, това е другото нещо. Всъщност нямам предвиден кандидат за голямото събитие.
Първа стъпка: намери момче.
Втора: замай го.
Трета: направи го.
Без принуда или нещо друго.
Поемам дълбоко дъх. Въпреки че кое момче ще ме погледне отново, когато Лиз лежи на шезлонг до мен? Лиз със своя бански-прашка, дълга до кръста вълниста червена коса и крака, по-дълги от цялото ми тяло. Те е оживялата Малка русалка. Обзалагам се, че ще е добре, ако корабът беше „Титаник”. Ще отметне косата си и дванайсет момчета ща се откажат от спасителните си дъски, за да й помогнат.
Разкопчавам чантата си.
- Добре, ще се преоблека.
- Побързай. Искам да бъда там, когато корабът…
Преди тя да довърши изречението си, подът под нас се раздвижва. Поглеждам навън през прозореца и балкона и виждам кеят да се отдалечава. Коленете ми треперят. Това ли наричат „морски крака”? Или просто съм нервна заради това, което предстои…
Според картата в стаята ни, този кораб има дванайсет етажа. Дванайсет етажа! Колко щуро е това? Може би корабите не са толкова зле, колкото си мислех. Всъщност може да се нанеса завинаги. Има спа, фризьорски салон, фитнес, библиотека, милиард стаи и една дузина ресторанти. Четири басейна. Какво друго ти трябва?
Когато влизаме в асансьора, в него има момиче на нашата възраст. Тя е руса и слабичка, а кожата й е почервеняла, сякаш е изжулена.
- Здравей – казва Лиз, широко усмихната. – Към басейна на дванайсето ниво ли отиваш?
Лиз говори с всички. Не се страхува. Аз, от друга страна, се чувствам сякаш съм погълнала стотина пеперудки, когато трябва да говоря с непознат.
Момичето кимва.
- Да. Той би трябвало да е най-добрият. Целият е отвън. А аз имам нужда да започна да хващам тен незабавно.
- И аз съм доста бледа – казва Лиз. – Та какво мислиш за кораба?
- Хубав е. Това е първото ми пътешествие.
- И на мен – изтърсвам аз. Няма да ми стане нищо, ако съм малко по-безстрашна.
- Със семейството си ли си тук? – пита Лиз.
Момичето си играе с връхчетата на конската си опашка.
- Да. Тук съм с ненормалната си майка. Тя вече взе кажи-речи цяло шише Викодин и припадна. Най-вероятно ще проспи целите четири дни. Трябваше да бъде на това пътешествие с новото си гадже, но той я заряза миналата седмица. Не че го виня.
Уха. Това беше доста информация. Лиз и аз се споглеждаме, но след това се обръщаме към момичето.
- Поне си получила пътешествие след всичко това – казвам аз.
Тя изсумтява.
- Щастливката аз. Сега е най-неподходящото време за пътешествие. Вие не прочетохте ли „Национален орел” тази седмица?
Лиз клати отрицателно глава.
- Не чета таблоиди.
Аз също. Добре де, понякога чета.
- Защо? Какво пише?
- Лесно ли се плашите? – пита тя.
- Да.
- Тогава сигурно не трябва да ви казвам.
Вратата се отваря. Оу. Предимно ярко. Добре, че имам слънцезащитен крем, против блясък и против всичко, което може да проникне през тези очила. Трябва да предпазвам най-ценното си предимство. Плъзгам слънчевите си очила над очите си и нагласям сладката си нова сламена шапка.
Оглеждаме обстановката. Има огромен правоъгълен блестящ басейн, два кичозни бара със сламени покриви и ресторант върху терасата до басейна. Палубата е натъпкана с хора.
- Какво ще кажеш там до дълбокия край? – питам, сочейки към няколко празни шезлонга на бели и сини ивици.
- Ела да седнеш с нас – предлага на новото момиче Лиз.
- Благодаря – отвръща усмихнато тя. – Ако сте сигурни, че нямате нищо против. Аз съм Хейли.
Представяме се, докато Лиз задига три бледопрасковени плажни кърпи от едно кошче и запазва празните шезлонзи. Аз стоварвам чантата между нас, отварям чадъра до моя стол и разстилам кърпата си.
- Та вие с родителите си ли сте тук? – Хейли пита, докато рови в чантата си. Изважда чифт огромни очила и „Националния орел”. Не мога да не се зачудя, каква ли ще да е тази история. Искам ли да знам?
- Само ние сме – отвръща Лиз, облягайки се на стола си.
- Уау. Сестри ли сте? – пита Хейли.
- Нещо такова – казва Лиз.
Аз се засмивам.
- Поне по дух.
- Това подарък за завършването ли е или нещо друго?
- Точно така – потвърждава приятелката ми.
- Късметлийки.
Все още не, но планирам да съм такава. Въпреки че каква е голямата страшна история, която Хейли не иска да разкаже?
- Е, разкажи ни какво пише във вестника за круизните кораби?
- Ще ви кажа, но не ме винете, ако не можете да заспите довечера. Пише, „Вампири атакуват кораби за пътешествия”. Не е ли лудост?
- Да – казвам аз. Корабът се люшка леко и стомахът ми се свива.
- Нали?
Лиз изсумтява.
- Ехо, това е „Орелът”, хора. По-зле е от „Инкуайърър”. Не е истинско.
- Може да бъде – казва Хейли.
Аз се изправям.
- Почакайте, какво точно пише?
- Че са изчезвали хора от кораби за пътешествия през последните шест месеца. Винят вампирите за това.
- Хм, не знаят ли, че не съществува такова нещо като вампир? – питам аз.
- Очевидно не.
Клатя глава:
- „Орелът” трябва да има сериозни проблеми с тиража.
- Никога не знаеш – заявява Лиз. – Може би вампирите наистина убиват хора по корабите. Кой може да каже какво съществува и какво не?
Аз леко я ритвам по крака.
- Или може някой психопат да ограбва момиче, което е пило прекалено много водка с тоник и да я хвърля зад борда, преди някой да забележи, че липсва – предполагам аз.
- Да, това звучи вероятно – казва Хейли, разгръщайки вестника.
- Или Блъди Мери-та – шегува се Лиз.
- Чух, че се е случвало доста по-често, отколкото съобщават. Това е заради международните води. По-трудно е да преследват престъпниците – обяснява Хейли.
- Или да открият телата – допълва приятелката ми.
- Страшничко – изтръпвам аз. Увивам раменете си с края на кърпата.
Очите на Хейли се разширяват:
- Няма да обикалям наоколо през нощта, това мога да го гарантирам.
- Ще държим надалече лошите – зарича се Лиз и се обръща по корем.
Затварям очи. Време за почивка.
Аххх. Морският бриз в косите ми, водата бучи в ушите ми, слънцето блести около мен. Чудесно. Перфектно. На път съм да се отнеса, когато една сянка ми пресича пътя.
Отварям едно око да видя какво става и другото веднага се отваря.
Здравей, ти там.
Момче е. Сладко момче, на моята възраст, може би на седемнайсет. Стоящо между скоро направения ми педикюр и басейна. Носи шарен черно-сив бански, има къса руса коса и секси изваяни рамене. Възможно ли да бъде той?
С плавно движение се гмурка във водата, без дори да ме опръска и охлади. Къде отива? Върни се, Шарено момче, върни се!
- Гмурни се – съветва ме Лиз, изправяйки се на лакти.
- Какво? – питам леко паникьосана.
- Харесваш го, нали? Той един вид изглежда вкусен, а?
- Яйк. Дори не го познавам! – казвам аз.
- Харесва ти това, което виждаш, нали?
- Предполагам – допускам аз.
- Тогава се гмурни.
Колебая се. Ами, ако като се гмурна, погълна няколкостотин литра хлорирана вода – и после си изгубя горнището на банския?
- Ако искаш някого, трябва да да отидеш при него.
- Знам, но…
Хейли вдига поглед от вестника си и оглежда Шареното момче, което сега прави дължини в басейна.
- Той е сладък, Кристин – отбелязва тя. – Направи го.
Лиз ми се усмихва, сякаш да каже: „Виждаш ли, дори момичето, което срещнахме сега, мисли, че трябва да го направиш.”
Въздъхвам. Права е. Знам, че е права. За разлика от мен, тя знае какво да прави. За разлика от мен го е правила преди. Много, много пъти.
Но… не искам да изглеждам като идиотка. Ами, ако ме отхвърли? Ако си има приятелка? Ако си има жена? Ако си има деца? Добре де, изглежда доста млад за жена и деца, но ако…
Лиз въздъхва.
- Кристин, гледай как се прави.
Тя сваля очилата си, хавлията и айпода с плавно движение и се гмурва, без да направи и най-мъничката вълничка, в дълбокия край. Носи се на повърхността като супермодел, косата й блести, а раменете й са изпънати назад, за да покажат нейното, толкова мъничко горнище на банския. Стои право на пътя на Шареното момче. Той се удря в нея. Вдига глава, разпръсквайки вода и кашляйки.
- Толкова съжалявам – измърква Лиз. – Имаш ли нужда от дишане уста в уста?
Хейли се засмива.
Видът на лицето на Шареното момче показва, че не би имал нищо против малко дишане уста в уста.
- Съжалявам за това – казва той. – Трябва да гледам къде отивам.
- Не знам дали мога да приема извинението ти – провлачва тя. – Може би ще трябва да ме почерпиш с питие, за да ми се реваншираш.
- Ще направя каквото трябва – обявява Шареното момче, а очите му примигват бързо, не можейки да повярва на късмета си. Двамата започват да плуват към бара на басейна.
- Уау – изумява се Хейли.
- Тя е велика – отвръщам аз.
- Но тя няма 21! Как може да пие?
- Има си начини.
- Открадна твоето момче. Трябваше да си го заплюеш.
Свивам рамене.
- Има и друга риба на кораба
.
Час по-късно Лиз се носи елегантно към шезлонзите ни.
- Как е той? – питам аз.
Тя прокарва пръсти през влажната си коса.
- Кой, Джаред? Не е зле. Предложи ми да ме почерпи вечеря. Отвърнах му, че може да се засечем по-късно.
- Има ли сладки приятели? – пита Хейли.
- Не попитах, но тази тук е нашият приоритет тази седмица – казва Лиз, сочейки ме. – Тя има нужда да се погрижи за проблема си.
- Какъв проблем?
Лицето ми се сгорещява и не е от слънцето.
- Девствеността й – отговаря Лиз полуусмихната.
- О, не го прави – протестира Хейли. – Иска ми се да бях изчакала. Изгубих моята миналата есен, в началото на първата година от гимназията, с тотален идиот. Каза на цялото училище.
- Кретен – възмущавам се аз.
- Така че, повярвай ми, не бързай – казва тя. – Изчакай някого, в когото си лудо влюбена.
- Не я слушай – убеждава ме Лиз. – Прекалено много ще те е страх да го направиш с човек, в когото си влюбена.
- Може – разколебава се Хейли. – Поне ако го направиш с произволен непознат, няма да има значение на кого е казал. Не е като да познавате едни исъщи хора. Била ли си близо до изгубването й?
- Веднъж – признавам аз.
- Какво се случи?
Колебая се.
- Беше с момче на име Том. Мислех, че ще стане. Бях в стаята му. Родителите му не си бяха вкъщи. И тъкмо щеше да се случи, когато…
- Когато какво?
- Откачих – признавам. - И избягах.
- Навярно много му е харесало това – смее се Хейли.
- Сигурна съм, че го е преодолял – казвам аз. Не че някога съм го виждала след това. По-добре и за двамата така, бих казала.
- А ти? – пита Хейли Лиз. – Кога я изгуби?
Приятелката ми клати глава:
- Изглежда ми сякаш преди цяла вечност – свива рамене. – Кой може да помни?
Хейли разтяга ръце над главата си.
- Вероятно трябва да проверя майка си. Да се уверя, че не се е хвърлила от кораба.
- Или не е атакувана от вампири – намигва Лиз.
Хейли се засмива.
- Ще бъдете ли наоколо по-късно?
- Дам – казвам аз.
- Яко.
- Ще бъдем в казиното – уточнява Лиз, облягайки се отново на шезлонга си. – Да се срещнем в 9.
- Страхотно. Благодаря.
- Почакай, Хейли? – питам. – Приключи ли с „Орел”-а?
Дам. Искаш ли го?
- Да, ако нямаш против.
Тя го мята на стола ми.
- Забавлявай се.
Лиз се изкикотва, когато отварям вестника.
- Не е смешно – казвам аз, четейки детайлите. – Пише, че е имало седем изчезвания по време на шест различни пътешествия с кораб през изминалата година. Двама души са намерени във водата с източена кръв. С източена кръв! Не се ли притесняваш поне мъничко?
- Дай си почивка. Това е „Орел”-ът. Ехо, няма такова нещо като вампири, не помниш ли? Както и да е, ти изместваш притеснението си от това, от което наистина се страхуваш.
- И какво е това?
Поглежда ме многозначително.
- Знаеш. Да я изгубиш.
- Благодаря Ви, д-р Лаура. Но не искам да говоря повече за това.
Завъртам се на шезлонга си, обръщайки й гръб.
- Гладна ли си? – пита ме тя след малко.
- Не – отвръщам аз, все още бясна.

- Спри да бъдеш бебе – казва тя. – Умирам от глад. Ще ни взема нещо за хапване. Отивам да намеря Джаред.
- Хейли каза, че е трябвало да си го заплюя.
- Хей, целият е твой, ако го искаш – предлага тя.
- Не, ти продължавай. Не искам милосърдието ти. Ще си намеря мое момче – вдишвам дълбоко от морския въздух. – Обещавам.

Лиз и аз срещаме Хейли в казиното по-късно вечерта до една ротативка тип „Джеймс Бонд”. Ако пусна четвърт долар, дали от нея ще изскочи готин шпионин?
- Вие двете изглеждате удивително – възхищава се Хейли.
- Ти също – добавям аз. Наистина изглежда много хубава в семплата черна памучна рокля.
- О, моля ви се, вие двете изглеждате така, все едно отивате на гала вечеря в Манхатън, а аз – все едно съм се отправила към училищни танци. - Тя се възхищава на лилавата рокля без презрамки, която Лиз ме накара да облека, и очарователната червена тясна рокля на приятелката ми. – Мога ли да нападна гардероба ви?
- По всяко време – съгласява се Лиз, докато оправя каишката на обувката си. – А ти миришеш великолепно. Кой парфюм е това?
Хейли се усмихва:
- Благодаря! Нарич се „Парфюм де Вие”.
- Много съблазнбително.
- Как е майка ти? – питам аз.
- Припаднала е. Толкова патетично. – Тя завърта очи и изправя рамене. – Какво искате да правим? Да залагаме? Да огледаме наоколо? Да търсим сладки момчета? Да убиваме вампири?
- Навита съм за първите две – Лиз оглежда стаята. – Да започнем на бара.
Когато стигаме до там, доста по-възрастен, но все още много готин барман ни пита какво ще пием. Лиз измърква поръчката си през бара, разкривайки още гледка към бюста си. Обръща се към нас и промърморва: - Заплют.
- Той е достатъчно голям да ти бъде баща – възмущава се Хейли.
- Харесвам зрели мъже. Миришат по-добре. Като хубаво вино.
Вдига чашата си и се чукваме.
Тогава го забелязвам. Единственият. Разбирам го веднага. Той е. Перфектен е. Стои до масата за блекджак.
Ако мислех, че Шареното момче е готин, то това момче е цяло ниво над него. Ниво 12 на готиност. Страхотен е. Висок, с бляскава тъмна коса, изваяни скули, рамене като на куотърбек. За разлика от г-н Барман не може да бъде на повече от 21. И носи смокинг. Сериозно.
На кого му трябва четвърт долар? Току-що си намерих моя собствен Джеймс Бонд. От старата школа, също така и с тъмна коса. Давай, Кристин.
- Заплют – прошепвам аз.
Лиз ме стиска за раменете.
- Добър избор.
- Влюбена съм – казвам аз.
- Мога да го видя – отбелязва тя. – Избърши си брадичката. Текат ти лиги.
- Къде, къде? Покажете ми го! – Хейли започва да подскача на стола си.
- Не бъд толкова очевидна – предупеждавам я, докато отмятам коса по най-равнодушен начин. – Погледни към масата за блекджак.
Тя се обръща престорено случайно на 180 градуса.
- Оооо. Готин е. Действай!
Аз си играя с роклята си.
- Как? Какво да правя?
Хейли се обръща към Лиз.
- Да, кажи ни какво да правим. Как знаеше какво да правиш, за да свалиш онзи плувец на басейна? И в края на краищата къде е той? Ще се срещнеш ли с него?
Лиз свива рамене.
- Не. Всичко свърши. Беше скучен.
Хейли се засмива.
- Предполагам, че вече си намерила някой нов. Кажи ни тайните си, за да можем и ние да следваме стъпките ти, нали?
Тя ни маха да се приближим:
- Всичко зависи от начина на мислене. Трябва да знае, че вие си мислите, че сте върха. Ако вие си мислите това, и той ще си го мисли. Но да си върха не значи „по-добра съм от теб”. Значи „аз съм фантастична и изглежда и ти си такъв, затова може би се заслужаваме един друг”.
- Фантастична? – повтарям аз.
- Да – кима тя категорично. – Абсолютно фантастична.
- Мога да бъда такава – намесва се Хейли. – Мога да бъда абсолютно фантастична. Какво друго?
- Това е.
- Само това трябва, за да си намериш гадже? – пита Хейли.
Лиз се ухилва:
- Гадже? Кой иска гадже? Това беше как да забършеш някого – тя потърква отново раменете ми. – Е, готова ли си?
- Да – отвръщам аз, докато клатя глава за не.
- Отиди да играеш до него. Има свободно място.
- Но аз не знам как – проскимтявам.
Тя ми подава черен чип:
- Залагай за 21.
- Ъъ, 21 какво?
Когато тя се засмива, поемам дълбоко дъх и се запътвам към празния стол. Мога да направя това.
- Това място заето ли е? – питам, за съжаление, носово.
Той накланя глава настрани и ми се усмихва ослепително.
- Не. Цялото е твое.
Предпазливо слагам един чип на филцовата маса.
- Добра вечер ли имаш? – питам, опитвайки се да звуча доста по-опитно и прелъстително. С други думи, звуча, сякаш съм хванала вирус.
- Да. Един мой приятел току-що се ожени в трапезарията – обяснява той. – Омръзна ми да танцувам, затова се промъкнах тук за почивка.
Това обяснява смокинга.
- Фантастично – казвам аз.
- Моля?
- Оу, ъм, весела сватба. Изглеждаш твърде млад, за да имаш приятел, който се жени.
- О, той е луд. Дружка от колежа. Знаеш как е. В кой колеж ходиш ти?
- Нюйоркския университет – незабавно лъжа аз. Защо не? Не е като някога да можеше да разбере истината.
Той кима, повярвал ми.
- Аз съм в Пен. Хей – казва той, приближавайки се повече и слагайки ръката си на рамото ми.
Разтърсва ме вълна от статично електричество по цялото тяло. Толкова е близо, че мога да помириша афтършейва по врата му.
- Имаш най-яките очи – провлачва той, а аз гледам как устните му оформят думите.
- Благодаря – казвам аз, едва дишайки.
Крупието ни прекъсва, като раздава две нива карти пред четиримата на масата. Джеймс Бонд пуска ръката ми и се настанява обратно на мястото си.
Въздишам.
Взирам се в картите си. Осмица и вале. Нямам идея какво значи това. Опитвам се да се усмихна на Джеймс, но той изглежда е забравил очите ми и сега е увлечен от картите си.
- Госпожице? – пита ме крупието.
- Да – запитвам и аз.
- Какво ще правите?
Поглеждам ръката си. Нямам си идея.
- Ще взема карта?
Г-н Бонд ме поглежда в шок:
- Какво? Защо?
Твърде късно. Крупието ми подава четворка спатия и ме изважда от играта. Опа. Сега не се чувствам толкова фантастично. По-скоро идиотски.

- Какво стана? – вика Лиз, когато се връщам с празни ръце във всяко едно значение. Нито с чипове, нито с момче.
- Изгубих всичките си чипове. Нямах си идея какво да правя!
- Защо не го помоли за помощ?
- Как някой да помоли за помощ, когато трябва да изглежда фантастичен?
Тя отмята коса зад раменете си.
- Все още можеш да бъдеш фантастична, дори и да не знаеш как се играе блекджак.
- Е, крупието имаше асо и вале, затова очевидно той спечели. А преди…
Лиз стиска рамото ми.
- Но какво стана с момчето?
Въздишам.
- Каза, че ще се видим наоколо, и изчезна. Предвам се. Отивам да гледам телевизия в леглото.
Лиз оправя роклята си.
- Отивам да се помотая с бармана. Предполагам, че няма да мога да го взема в нашата стая тогава.
- Съжалявам.
- Няма проблем. Ще намеря къде да отида.
- Избягвай палубата – предупреждава я Хейли.
Лиз намигва:
- Не ме чакайте.
- Тя е велика – обявява Хейли и се покланя леко към приятелката ми.
А аз съм най-лошият ученик на света.

- Защо той не е тук? – чудя се на глас.
Лиз се прозява.
- Защото е 9 сутринта. Наистина ли трябваше да станем, толкова рано? Ние сме единствените на басейна.
- Не искам да изчезне отново.
- Не е като да има къде да отиде. Той е, един вид, заклещен на кораба.
- Докато някой вампир не го хване и изхвърли зад борда – казвам аз, докато разтягам краката си напред. - Ще се срещнем с Хейли в 11.
- Какво мислиш за нея? – пита ме тя.
- Харесвам я – отвръщам. – Ти?
- Има нещо странно в нея. То ми харесва.
- Може да е вампир – предполагам аз.
- Тя не е вампир – категорична е Лиз.
- Бледа е. Има развито обоняние. Пътува сама.
- Тук е с майка си – напомня ми Лиз.
- Така казва тя.
Приятелката ми затватя очи и ги отватя отново след това:
- Гладна съм. Искаш ли да си вземем нещо за ядене?
- Ъм, не, благодаря. Все още съм сита от среднощното ти угощение. Благодаря, че ми донесе онази закуска от бара, между другото.
- Добре, ще се видим по-късно – тя ми праща въздушна целувка и се понася нанякъде.
Нямам против да прекарам малко време сама. Вятърът духа в косата ми, небето е ясносиньо – перфектен ден е. Какво може да е по-добро от това?
Джеймс. Да видя Джеймс би го направило по-добър ден. Да, знам, че Джеймс Бонд не е истинско име, но мога да го наричам както си искам. Въздишам и затварям очи. Има толкова много момчета, които могат да са ми първи. Но имаше нещо в Джеймс… Той ще е перфектен.
Той е единственият! Моят първи! Разбира се, той все още не знае това. Дори все още не знае името ми. Аз дори все още не знам неговото. Всъщност не знам нищо за него, освен че е студент в Пен и изглежда страхотно в смокинг.
Но аз знам, че е перфектен.
Трябва да го намеря.
В 11 Хейли вече е седнала до мен. В 12 Лиз се е върнала с разрошена коса и палава усмивка на лицето.
- И какво те забави толкова? – питам аз.
Тя намига:
- Не би искала да знаеш.

В два Джеймс все още го няма на този басейн и решавам, че е по-добре да огледам кораба.
- Чудя се къде е той – изговарям на глас.
Ако той не дойде при мен, ще трябва аз да го потърся.
- Някой да иска да дойде с мен да дебнем Джеймс? – питам.
- Определено – съгласява се Лиз, слагайки си джапанките.
Трите се запътваме към палубата.
- Да започнем от най-отгоре и да продължим надолу – предлага Хейли.
Опитваме най-напред с басейна на единайсетия етаж. Детски басейн. Никаква следа от Джеймс.
- Поне знаем, че няма деца – коментирам аз. Ето – вече знам три неща за него.
След това опитваме с басейна на десетия етаж. Това е фитнес басейна. Дълъг и правоъгълен е и има куп упорити ентусиасти, плуващи дължини.
Няма следа от Джеймс. Нито от слънце, тъй като има покрив. Вдигам слънчевите си очила над челото.
- Харесва ми този басейн – отбелязва Хейли, гледайки влюбено напомпаните момчета, които работят здраво. – Може ли да дойдем пак по-късно?
- Твърде уморително е да ги гледаме – отсича Лиз. – Следващият!
Последният басейн – на деветия етаж. Излизаме от асансьора и…
Божичко.
- Ето го! – соча аз.
Джеймс! От плът и кръв! В джакузито! Оу! Въпреки че има покрив, той носи пилотски слънчеви очила и държи бира и е точно толкова страхотен, колкото помня, и стои до момиче и…
Момиче. Кое е това момиче и защо дебне моя мъж? Аз съм единствената, която може да прави това. Тя се кикоти на нещо, което Джеймс казва: високо, звънтящо и дразнещо кикотене; кикотене, което ме кара да искам да я убия.
Ръката му почива на рамото й.
- Оуу... – изстенвам аз. – Мисля, че моето гадже вече си има гадже.
Стоварвам крака си, обут в сандал, върху палубата.
- Ти си по-сладка – успокоява ме Хейли.
Лиз кима:
- Можеш да я премахнеш.
Клатя глава:
- Мога да си намеря момче, което не е обвързано. Няма нужда да крада гаджето на някоя.
- Не му е гадже – отбелязва Лиз. – Това е някое случайно момиче, с което той флиртува. Видях я миналата вечер в казиното с цяла друга група. Тя ще бъде история до вечеря.
- Мислиш ли? – питам с надежда.
- Обещавам – казва тя.
Разделяме се през късния следобед: Хейли обявява, че има нужда от дрямка, Лиз се запътва към гимнастическия салон, а аз проверявам спа центъра. Ще се срещнем за вечеря и малко лудеене в дискотеката. По-късно ще открием Джеймс Бонд в бара на казиното.
Добрата новина: Лиз беше права – момичето от следобеда не може да бъде видяно никъде. Лошата новина: той е с две нови момичета. Усмихва се и на двете, а зъбите му блестят на фона на бледата му кожа.
Въздишам.
- Следващият – прошепва Хейли.
- Но той е толкова перфектен – възпротивявам се аз. – Виж го.
- Кристин, не можеш просто да се забиеш с някого, който вече се е забил с две момичета за толкова кратък срок – клати тя глава. – Това е мръснишко. Не се обиждай, Лиз.
- Не се обиждам – казва тя бодро.
- Не е като да искам дълбока, значеща връзка – измънквам аз.
- Но той е мръсник. Каво стана с момичето в джакузито? Да не би вече да я е забравил?
Ръката му милва нежно гърба на едно от момичетата, онова с розовия потник с презрамка около врата. Другото момиче с коса на стегнат кок, се върти на бар-стол, изглеждайки отегчена и раздразнена. Прошепва нещо на г-ца Розов потник и си тръгва.
- Страхотно. Сега влюбените птички са сами – вдигам ръце във въздуха. – Предавам се!
- Хайде да отидем да се вземем сладоледови мелби – предлага Хейли. – Раздават ги в трапезарията. Обзалагам се, че има по-добри момчета там. Такива, които не изглеждат толкова наперени.
- Но аз харесвам наперени момчета – казвам тъжно.
Излизаме от асансьора във фоайето.
- Вие двете продължавайте – заявява Лиз. – Аз трябва да говоря с някого.
- С приятеля ти от снощи? – пита многозначително Хейли.
Лиз намига.

Отиваме за сладолед. Хейли взима две купи: една за себе си и една за предполагаемата си майка.
- Не че ще го изяде – обяснява тя. – Най-вероятно просто ще се разтопи в лепкава купчинка.
- Не е ли излизала от стаята си?
Това е доста странно. Би ли могло да е истина? Как не сме могли да я видим поне веднъж?
- Мисля, че е излизала няколко пъти. Но само през нощта. Спи по цял ден. Абсурдно е.
- Искаш ли да дойда с теб да я провериш? – питам.
Да разбера дали наистина съществува. Може да е вампир. Ха-ха!
- О, не. Не се тревожи за това. Няма да й е приятно, ако доведа някого в стаята ни. Искаш ли да отидем до твоята и да се помотаем? - Можем да се срещнем там, след като оставя това. Нямаше ли ти тераса?
- Имам, но… - Не е добра идея. – Съквартирантката ми може да е довела приятел там. А ние не искаме… да развалим настроението.

- Това е – обявява Лиз на следващия ден на басейна. – Последният ни пълен ден. Готова ли си да направиш своя ход, миличка?
- Готова съм от три дни – един вид. Надявам се. Оглеждам около басейна за Негова великолепност. – Той дори не е тук.
- Ще бъде – казва тя.
- Ако наистина искаш това да се случи, по-добре си избери някой друг – съветва ме Хейли. – Практически погледнато, нямаш време.
- Но той е мъжът на мечтите ми – възразявам аз. – Само трябва да го хвана сам.
- А аз се съмнявам, че ще е скоро – казва Хейли, сочейки с пръста на крака си през басейна. – Виж кой е там самичка.
Момичето с кока от миналата нощ, приятелката на момичето с розовия потник, говори с един от сервитьорите.
- О, страхотно – промълвям.
- Приятелката й сигурно е цялата сгушена в твоето момче. Време е да продължиш напред.
Момичето ни вижда, че я гледаме, и забързва към нас.
- Какво може да иска? – чуди се на глас Хейли.
Когато стига до столовете ни, тя казва:
- Хей, извинявайте, че ви безпокоя. Но вие бяхте снощи в казиното, нали?
- Да – отвръща Лиз.
- Видяхте ли мен и сестра ми? Говорехме с момче на име Джей?
Сериозно? Името му е Джей? Това е толкова близо до Джеймс. Не е ли това знак, че е писано да ми е първият, или какво?
- Видях ви – отвръщам.
- Виждали ли сте сестра ми оттогава? – пита тя с надежда. – Някъде тук?
И трите клатим глави.
- Може все още да е с… Джей? – предполагам. „Моят Джей” искам да добавя, но не го правя.
Момичето въздъхва:
- Имате ли нещо против, ако седна?
- Разбира се, че не, миличка, разполагай се – Лиз се издърпва на колене, за да направи място.
- Аз съм Али – представя се тя. – А сестра ми не е с Джей.
- Сигурна ли си? – питам с надежда аз.
Тя кима:
- Отидох до стаята му тази сутрин. Не беше с него. Попитах го къде е и той каза, че няма идея.
Това са добри новини, нали?
- Но тя не тръгна ли с него миналата вечер?
- Той каза, че не е – отвръща момичето. – Но в това няма логика. Тя въобще не се върна в стаята. Леглото й все още е оправено. Къде другаде би могла да бъде?
Лиз я потупва по ръката:
- Може да е срещнала някое друго момче?
- Предполагам…
- Сигурна съм, че е станало така. Най-вероятно е срещнала някое друго момче и е отишла в стаята му.
- Но това въобще не е в неин стил! Имам предвид, тя харесваше Джей; защо просто би забърсала някой друг?
- Сигурна съм, че е някъде наоколо – успокоява я Лиз, продължавайки да я потупва по рамото. – Искаш ли да ти помогна да я потърсиш?
- Ще го направиш ли? Наистина го оценявам. Просто тук сме само двете и аз започвам малко да откачам…
- Не се тревожи – завързва Лиз кърпата си. – Радвам се да помогна.
- Искаш ли и ние да дойдем? – питам аз.
- Не, вие стойте тук в случай, че…
- Карли – подсказва Али.
- В случай, че Карли се появи.

- Побиват ли те тръпки?
- От какво? – питам аз, нямайки си ни най-малка представа.
Тя издърпва крака и ги кръстосва.
- Ъм, от факта, че сестра й е била миналата нощ с Джей и сега е изчезнала?
- Но Джей й е казал, че Карли не е била с него – възпротивявам се аз.
- Да, казал е това, но ако е излъгал?
Свивам рамене:
- Защо му е да лъже?
- Може да лъже, ако й е направил нещо!
- Като какво?
- Като много неща! Нещо лошо! Да я е напил, ограбил или хвърлил през борда. Може да е убиец. Не знаем нищо за него, освен че изглежда добре.
- Не съвсем – отвръщам. – Мислим, че няма деца. Че обича женска компания. Знаем, че е тук заради сватба, и че учи в Пен.
- Така казва той. Не мислиш ли, че е малко странно? Момичето, с което беше снощи, е изчезнало. И… ако помислим за това, какво стана с момичето от джакузито? Не съм виждала и нея наоколо. – Тя пребледнява. – Божичко.
- Какво?
- Историята за вампирите. Ами, ако той е вампирът?
Едва не се засмивам:
- О, хайде де. Джей не е вампир.
- Може да бъде.
Моят Джей не е вампир.
- Не, не може.
- Да, може. Помисли малко – почесва се тя по слепоочията. - Виждаме го само през нощта.
- Не е вярно. Видяхме го в джакузито. Това беше през деня.
- О, да – челото й се сбръчква. – Но беше на закрито! Ха! Без директна слънчева светлина!
- Ъ-хъх.
- Мислиш, че се шегувам, но може да бъде опасен. Ако бях на твое място, щях да стоя далече от него. Не го оставяй да те накара да сте насаме.
Да го оставя? На този момент не мога да го накарам да сме насаме.

След един час Лиз се връща и изглежда доволна.
- Всичко е наред – обляга се тя обратно на стола си. – Сестрата е открита.
Хейли пляска с ръце:
- Сериозно?
- Дам – тя се протяга към чантата си и си слага отново лосион против слънце.
Хейли въздиша:
- Слава Богу. Къде беше?
- Станала е рано и е отишла до спа центъра. Али трябва да е спяла, когато е излязла от стаята.
- Но мислех, че леглото й е било оправено?
Лиз свива рамене:
- Предполагам, че тя си го е оправила.
- Кой си оправя леглото на пътешествие? – питам аз.
- Трябва да попиташ нея – свива рамене Лиз.
Или пък не.
Напрежението се стопява от лицето на Хейли:
- Божичко. Това е такова облекчение.
- Хейли тъкмо щеше да съобщи за Джей, че е вампир – кикотя се аз.
- Бях изнервена! – възкликва Хейли.
Лиз повдига вежда:
- Мислиш, че Джей е вампир?
- Вече не – отвръща тя. – Въпреки че той някак си изглежда като вампир. Не мислите ли?
- Как точно изглежда един вампир? – кикотя се още аз.
- Знаете. Бледа кожа. Тъмна коса. Мрачни очи.
Лиз се усмихва:
- Звучи секси.

- Вампирите са секси – признава Хейли. – Брад Пит? Секси. Ейнджъл? Секси. Едуард? Супер секси. Определено бих го направила с вампир.
Лиз ме смушква:
- Като говорим за правене…
- Знам, знам.
- Довечера е последният ти шанс – продължава тя. – Ще откриеш своето гадже вампир и ще го завържеш, докато не го направите. Стига толкова. Разбра ли?
- Разбрах – удрям с юмруци по облегалките на шезлонга. – Довечера е нощта. Нямам си представа какво ще му кажа, но…
- Защо въобще трябва да му говориш? – мърда тя вежди.
- Престани да се шегуваш – смея се аз.
- Просто се опитай и ти.
- Трябва да му каже нещо – обажда се Хейли. – Не може просто да започне да му се натиска.
- Много се съмнявам, че ще той ще има нещо против, ако направи така – казва Лиз.
- Не разбирам защо все пак искаш да изгубиш девствеността си с него – заявява Хейли. – Да, сладък е, но изглежда кретен. По всяка вероятност се е забивал с поне още две момичета за три дни. Не изглежда като изгодна партия, а като играч.
Лиз маха с ръка, сякаш да отпрати думите на Хейли:
- Играчите са най-добрият избор. Повярвай ми. Той е. Ще се забавляваш много повече.
Кимам. Знам, че е права.
- Та, какво трябва да правя?
- Бъди безстрашна.
- Прави каквото искаш – допълва Хейли. – Но, ако бях на твое място, щях да стоя настрана от селяндури.

Когато го виждам на бара, знам, че е време. Това е. Той стои сам. Чака. Мен. Добре де, може би не мен, но е сам, нали? Достатъчно добре.
Хейли и Лиз са в стаята ни. Лиз й каза, че може да заеме нещо за обличане.
Изправям рамене и поемам дълбоко дъх. Мога да го направя. Мога да го направя.
- Здравей – казвам, а сърцето ми тупти до пръсване. – Мога ли да те почерпя питие?
Той ми се усмихва ослепително:
- Искаш да ме почерпиш питие?
- Предложих, нали?
- Трябва да е щастливата ми вечер – очите му заблестяват.
Божичко, мирише удивително. На мускус и сол и абсолютно вкусно. Знам, че ще е вкусно!
- Смятам, че определено е щастливата ти вечер – казвам, а бузите ми горят. Не мога да повярвам, че казах това. Махам на бармана. - Какво ще искаш?
- Блъди Мери – усмихва ми се той.
Наистина? Хората наистина пият това? Лиз би се изсмяла. Кой знае – може да е добро.
- И аз ще искам едно – казвам на бармана.
- Джей – представя се той и пресушава напитката.
- О, знам – казвам безочливо. – Имам предвид, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Кристин.
Ужас. Трябваше ли да му казвам истинското си име? Всъщност има ли значение?
- Щом е щастливият ми ден, може би трябва да ударим масите – предлага той.
Зъбите му са оцветени в червено. Наистина изглежда малко като вампир. Не че е. Разбира се, че не е.
Сърцето ми започва да бие силно. Мога ли наистина да го направя?
- Бихме могли – облягам се към него, така че да може да види съвсем мъничко под ризата ми. Здравей, безстрашната аз. – Или може би искаш да се махнем оттук?
Очите му заблестяват като свещи.
- Сериозно? – ухилва се той. – Искаш ли да проверим моята стая?
- Имаш ли съквартирант? – питам, а сърцето ми думка.
- Не. Но имам тераса.
- Звучи добре – пресушавам аз остатъка от питието за кураж.
Той ме хваща за ръка:
- Ела с мен.
Ето, че тръгваме! Направих го! Е, все още не съм го направила, но съм в стартова позиция.
Стоим на терасата му. Небето е мастиленочерно и напръскано с блестящи звезди. Вятърът духа през косата ми и ме кара да изтръпвам. Държа се за перилата и поемам дълбоко от морския въздух.
- Хубаво е навън, а? – пита той.
- Удивително е.
Слага ръка около раменете ми.
- Е – казва той.
- Е – повтарям аз. Обръщам се към него. Това е. Всичко, което трябва да направя, е да не се изплаша. Лицето му се приближава към моето. И идва по-близо. Вдишвам соления му мирис. Почти мога да го вкуся.
И тогава… се целуваме.
Уау!
Целува ме по-силно. Прокарва пръсти през косата ми. Смъква ръката си до кръста ми и ме притиска към себе си. Спира да ме целува само за да ми каже, колко съм красива, което е толкова мило. Той е толкова мил. Божичко. Какво правя? Ще мога ли да преодолея това?
Не знам. Става ми лошо.
Не мисля, че мога да го направя.
Не мога да го направя.
Дърпам се.
- Съжалявам, Джеймс. Имам предвид, Джей. Имам предвид… - трябва да се махна оттук. – Мислех, че мога да го направя. Но не мога.
- Ъх? – промърморва той стреснато и отваря очи.
- Трябва да си ходя. Сега. Довери ми се.
- Но, но.. – той ме сграбчва за раменете. – Не сме свършили.
Моля?
- Не можеш да ме поощряваш така и после да не довършваш започнатото – обяснява с нисък и буен глас той.
- Не мисля, че така стават нещата - казвам му.
- А аз мисля така – дърпа ме той пак към себе си.
- Не, наистина. Не съм готова.
- На мен ми изглеждаш готова.
Може би е прав. Може би съм готова. Опитвам се да се отпусна. Поемам дълбоко дъх. Това е каквото искам. Той определено заслужава да ми е първият.
- Хммм – поемам дълбоко дъх.
Целувам крайчетата на устните му. След това бузата му. След това захапвам ухото му. Внимателно. И тогава се придвижвам надолу до врата му. Просто мирише толкова апетитно. Вкусно. Истинският „Парфюм де Вие” – мирисът на живота. Гладно целувам врата му. Близвам врата му. Облизвам афтършейва. Ммм.
- Усещането е толкова хубаво – промърморва той.
Отварям уста по-широко. Ето, че идва. Готова съм. Мога да го направя. Бъди безстрашна.
Забивам зъби във врата му.
- Хей! – изпищява той. – Това боли.
Опитва се да се отдръпне. Сега е твърде късно за отдръпване. Време е. Дърпам го обратно към себе си, застопорявам лицето му между студените си ръце и го захапвам отново.
Лиз беше права. Това не е толкова трудно.
Докато безуспешно се бори да избяга, той пита:
- Защо ми причиняваш това?
„Защото съм жадна”, помислям си, но не го изговарям. Твърде съм заета да пия.
- Какво… си ти? – смънква той точно преди да припадне.
Преглъщам глътка кръв. Много по-добре от Блъди Мери.
- Аз съм вампир – обяснявам, и тогава го довършвам.
Направих го. Направих го!
Моят първи път. Трябва да си призная, че съм някак горда от себе си.
Веднага щом пресушавам тялото, го изхвърлям през парапета и гледам как изчезва в чернотата отдолу. След като чувам плясък, си позволявам да се махна.

Откривам Хейли и Лиз сами на басейна на палубата. Хейли лежи на един шезлонг, очите й са широко отворени, а ръцете и краката й треперят.
- Уха, направи го! – казва Лиз. – Напълно?
- Препълнена съм – потвърждавам. – Екства вкусен е. Фантастичен. По-добре дори от Шареното момче, стария барман и момичето от джакузито.
- Прясна е винаги по-добра от остатъци.
- Напълно си права.
- Въпреки, че ти не опита Али или Карли – допълва Лиз. – Те бяха доста вкусни.
Поглеждам надолу към Хейли, която се взира в небето и все още трепери.
- Мислех, че тя вече ще е зад борда. Реши да я промениш вместо това?
Лиз кима:
- Да. Нямаш нищо против, нали? Харесвам я. Мисля, че ще е забавна. Дадох й избор, разбира се. Каза, че е навита за нещо ново. Съмнява се, че майка й въобще ще забележи, че е различна.
Понася се смях от другия край на палубата. Поглеждаме нагоре. Двама колежани вървят към нас. Единият носи шапка на Янките.
Хейли се издърпва на един лакът.
- Добре ли си? – питам аз.
Тя кима и тогава, като ръката й вече не трепери, посочва към момчето с шапката и прошепва:
- Заплют.