Моята първа любов!

Извинявам се за дългия разказ, но не знам как иначе да го опиша, искрено се надявам да не ви досади, но се радвам да споделя с някого преживяването на първата ми любов


Всеки си има история, за първа целувка, за първа любов и т.н. И аз така, но сега въпреки, че изминаха десет години знам, че най-голямата любов е тази, която е неосъществена . Аз вече съм омъжена, имам едно прекрасно момиченце на 3г. и въпреки всичко никога не спрях да мисля за него и за това как се отказах и не продължих да търся начин да запазим чувствата си, макар и никога да не ги загубихме, за жалост. Бях на 19г. същата година навършвах 20, но последна година в гимназията. Родителите ме накараха да повтарям една година, защото бях учила в чужбина. Имах опит с момчета, чувства, лъжи и много много болка. Наложи ми се много бързо да порастна и винаги са ми липсвали преживяванията в училище с приятели, с всичко. Затова сега в мен детето търси всичко онова, което тогава загуби. Въпреки, че съм зряла, отговорна жена, съпруга, майка аз си останах същата каквато бях тогава и всеки миг за мен е всяка секунда, в която исках да изживея преди тези 10 години. В гимназията бях от "популярните". Смешното е, че всички тайничко ми завиждаха за привидната свобода която имах, а аз не я исках, не исках да нося тази отговорност. Не исках да ходя на работа, да се грижа за взаимоотношенията на родителите си, вместо да стоя вкъщи да чета книги, да уча, да излизам с приятелки , да имам гадже, да рисувам. Вечер не се прибирах много, нямаше кой знае какво да намеря вкъщи, ходех на купони, дискотеки, забърсвах някой батко, който се лепваше за мен само за да има с какво да се хвали пред дружките си. Както и да е, когато го срещнах бях едно недоверчиво, уморено и нещастно момиче, което виждаше, че не може хората да имат истински чувства към нея, защото не я познаваха. Смятаха ме за откачена, е май бях малко. Бях на гости при баба си в друг град, където имах не малко познати бих казала дори приятели, защото не живеех там и не знаеха много за мен, но единство там и с тях можех да бъда себе си и да съм много щастлива, истински щастлива. Затова сега кога се вращам , само за да мина по улиците, в мен се запалва огъня на спомените. Там го срещнах, в един интернет клуб, тогава бе лукс да имаш компютър вкъщи. Висок, с много нежна матова кожа, дълга права коса до раменете, унакално лъскава и онази усмивка, широка и винаги срамежлива. За разлика от всички момчета, мъже, които бях срещала той беше, да кажем непорочен, неосквернен от това да се прави на важен, на интерен дори на популярен. Просто бе чист като сълза, сияеше като слънце. Спомням си как приятелите му се бъзикаха с любимата му група, а той правеше глупава детска физиономия, като на разсърдено хлапе и страните по лицето му целите пламваха с плам, спомням си как го гледах скришом правейки се, че гледам монитора, но най-вече си спомням как сърцето ми се наду като балон и все едно ме понесе нагоре и тогава ме погледна за първи път с любопитен и изненадан поглед. Той не знаеше, коя съм, от къде съм и как така не ме е виждал при положение, че познавах всичките му приятели. Може би сме се срещали, може и да сме се поглеждали, със сигурност е така. Живееше точно срещу баба ми, на другата улица, а познавах всички хлапета в махалата от малка, срещу блока му имаше лавка от която си купувах сладки неща, а прозореца на стаята ми гледаше към неговия вход, но тогава, точно тогава за мен бе първия път когато видях Бойко. В този миг знаех, че нещо ще се преобърна и ще промени целия ми живот. Трябваше да се върна обратно, пролетната ваканция свършваше, втори срок, кандидатстуденски изпити, а за мен бяха важни. Исках да се измъкна от града, в който живеех, от проблемните си родители,от егоистичния си брат, от съучениците, от измамните си приятели, от живота си. Но в него се бе появил той. Започнах да търся причина да отида при баба си, добре че вечно налагаща се сестра на майка ми искаше да плати за абитуренската ми рокля и предложи да я шие нейната шивачка, която била уникално добра, уж. Не ми пукаше нито за бала, нито за роклята, нито за леля ми, нито за скапаната шивачка, само ми трябваше повод да съм там, за да го видя. Тогава исках само това и това ми бе достатъчно, никога не бях усещала тези чувства, такива емоции, които предизвикваше в мен. Беше март, и бе топло през тази година, седяхме на пейките пред галерията цялата компания и се забавлявахме. Всички си говореха, а той мълчеше до мен. Стана тъмно и студено, започнах да се свивам. Тогава свали блузта си от полар с голям джоб отпред и ми я даде, когато я облякох, замрях. Миришеше на него, сладко и свежо. Когато се осъзнах, че съм се прегърнала унасяйки се, го погледнах притеснено, а той само се наведе и ме целуна. Целуна ме бавно, но без никакъв страх, като че ли се бе подготвял цяла вечер да го стори. Тогава целия свят, който познавах се загуби, бяхме само аз и той, той и аз и града, който толкова много обичах. Когато трябваше да съм при нашите и на училище, всяко голямо междучасие тичах до пощата за да му званна по телефона в тях(нямаше мобилни), говорех ме за чувствата си толкова лесно, толкова искрено, че никой не се замисляше дали е така, ние знехме че е така. В тези дни си спечелих приятелка от класа ми, с която не се търпяхме преди. Тя разба, че не ме е познавала преди и че имаме много общи неща, дори тя тичаше с мен до пощата за да звъни на нейното гадже, който бе в друг град също. И до ден днешен сме приятелки, споделихме всичко, което се наложи да преживеем. Сватбите си и раждането на децата си, тревогите и утехите, но с една разлика. Тя се омъжи за нейната най-голяма любов, тогавашното си гадже. И винаги съм им завиждала малко, защото въпреки всички трудности те са сплотени и се обичат, както тогава. В кратките дни, в които бях с моето момче, всеки момент се отпечатваше в главата ми като белег. Белег за първия път когато решихме да се отдадем един на друг, нищо не се получи, бяхме ужасно притеснени. На другия ден, когато имахме среща, не знех как ще се чувстваме, аз имах опит в секса, но не и той. Притеснявах се, че ще се отдалечи от мен, че ще чувства засрамен, знаете за мъжкото его. А той стоеше там с букет цветя и картичка, на която пишеше, че ме обича подписано отдолу с инициал "Б". Вече знаех, че никога, абсолютно никога няма да обичам друг така, когато си го казах това аз вярвах, че това е най-силното нещо, което искам. Но не знех, че съм се проклела завинаги. В същия ден ми подари малко сребърно сърце, което за него бе символ, че ми дарява своето. Така изминаха нашите прекрасни, слънчеви, пролетни дни. Минаха абитуренските ни балове, обмисляхме изпитите си, къде ше кандидатства ме и как ще сме заедно. Но........
В деня, в който извадих снимките от абитуренската ми с ужасната рокля, която въобще не ми бе по мярка, въпреки безбройните ходения на проби. В сърцето ми бе залепнало едно тежко чувство на тревога, като че ли усещах, че нещо ще загине и ще бъде загубено завинаги. Когато показвах снимките на майка ми, дори не се чувстах щастлива, въпреки че там бяхме ние, прегърнати и усмихнати. Тогава ми каза, че ме търсел приятел, но не Бойко и настоява да му се обадя. Не знам как изкачих стълбите, имах чувствоте, че съм от бетон. Обадих се и ми каза, че баща му е починал ей така, изведнъж за минута, за една скапана минута Бойко бе загубил човека, който обича повече от всичко, дори и от мен. Заминах веднага при него, видях го на погребението, видях болката му, видях страха му, видях гнева му дори видях злобата му, която до този момент нито я бе познавал, нито я бях виждала у него. Бях там, но отсрани с всичките му приятели, които погребвахме баща му дойде при нас за да ни благодари... Той просто ми благодари, че съм там, там като всички останали. Прегърна всички, прегърна и мен, но като тях, като всички останали. Щях да падна, сграбчи ме един наш приятел, стисках ръката му. През цялото това време се мъчех да не плача, да съм силна, заради него, защото той щял да има нужда от мен, от подкрепата ми. Така казваха всички, вярваха, че това ще ни сплоти повече от всякога. Аз обаче знаех истината, разбрах я на секундата. Разбрах, че никога повече няма да го има и че той бе умрял в онзи слънчев юнски ден. Когато видях гърбът му, прегърнал майка си се разридах, не можех вече да се сдържам , само казах докато стисках ръката на приятеля ни до посиняване, че го загубих, че загубих завинаги момчето си. След месец през, който прекарах по голяма част с него и гледах със смазваща мъка как се променя, как изстива към мен, как се отдалечава и нямах сили да го спра, даже нямах сили да говоря с него за това, той сложи край. Официално край. Тогава умря онова момиче, за което бях толкова щастлива, че съществува в мен. Отново станах недоверчива, самотна и сломена. Разкъсах всички снимки, опитвах се да залича всеки спомен, опитвах се го намразя особено, когато го приеха в университета, където искаше, а мен никъде и трябваше да продължа да живея в своя личен ад. Опитах се дори да си го върна, да му припомня кои сме, какво имахме и какво се опитва да унищожи. Накарах го да ревнува, накарах го да се ядоса докато му връщах сърчицето, което ми бе подарил, само и само да изпита някакво чувство, да покаже някаква емоция към мен, освен онаси студена празнота, която ни заливаше. Спрях да го предизвиквам в един гаден, студен, дъждовен ден, когато го видях как под един голям чадър прегръща и целува жена от която виждах само гърба и дългата й коса, но за мен тя имаше лицето на най-големия ми кошмар, вече той принадлежеше на друга. Дали я обичаше? Да обичаше я. Знам защото той ми бе казал. Дали повече от мен. Не знам, знам само, че двама различни човека не могат да обичат по един и същ начин. Когато беше с мен, беше онова момче, което срешнах в интрнет залата, но него вече го нямаше. Аз го погребах в онова гробище заедно с баща му, където ми се видя дори приятно и красиво за момен. Малко селско гробище до схлупена стара църквичка с пейки и масичка под една круша. Спомням си, че имаше пролетни цветя. Нарциси, много нарциси, колко иронично.
За дълго време не се върнах в този град, отидох когато почина баба ми. За пореден път там загубих още един човек, който обичах неизмерно. Всички чувства, които изпитвах ги тъпчех в най-дълбокия край на душата си, в най- далечния кръг на ада. Не исках, никога да ги има , да ги преживявам, да ги усещам, помирисвам и вкуся. Всяко нещо което обичах исках да намразя, исках да го унищожа все едно никога не е съществувало,сякаш аз не съм съществувала. Никога, никога! Дали така не се е чувствал и той тогава? Може би, но аз загубих всички, а той имаше мен до себе си. Там, чакайки да ме прегърне, като преди. Да ме целуне смело, като първия път под априлското вечерно небе с блещукащи малки звезди, които изгряваха като искри от чувстата ни. В крайна сметка аз успях да не ги изпитам повече за дълго време. Приехаме в университета където исках, дори факултета бе близо до неговия, дори дойде да празнуваме рождения ми ден, дори спах с негов колега, дори ме бе обикнал неговият най-добър приятел, същия който ми бе държал да не падна в онзи ден и разбивах сърцето му бавно, дори отново го утешавах, когато жената с дългата коса не го заряза и се пропи от мъка по нея, дори тогава... После изчезнах, вече нямах сили да бъда там и да гледам как съм нищо, абсолютно нищо за него. Една вечер, в един клуб отново пиян подпрял се на мен, горчиво споделяше чувствата си. Ами моите, моите чувстава. Ами моята болка. Тогава за първи път помислих за себе си и си трагнах. Повече не го видях, не мислех за него, не поглеждах назад и не обичах вече нищо и никого. Бях само аз и моето его. После се омъжих. Когато родих дъщеря си, нещо в мен се пречупи, тогава отново започнах за изпитвам нещо познато. Обич, чиста и истинска любов. Съпруга ми ме обича и ме цени, аз също го обичам по мой си начин. За това, че знае и мълчеливо го приема. За това, че не иска да ме променя, макар и да сме ужасно различни. Много често се обвинявам, че съм студена, че съм дистанцира, че не съм мила и нежна, че те го обичам така, както знам че мога. Когато се роди дъщеря ми тя запълни голяма част от дупката в душата ми, толкова естествено е да я обичам, да си личи по начина по който се тревожа, грижа и лаская. С това започна да излиза на повърхността онова мое аз, което за дълго не познавах, само нещо предметно ми бе напомняло, че е съществувало. Много често се завръщах в мислите си, мечтаех и сънувах, че имам друг паралелен живот и всичко е както трябва. Извадих спомените си, защото времето минава много бързо. Преди не го разбирах така, но като гледам как детето ми се променя и расте. Разбрах, че имам шанса отново да преживея тревогите на първата целувка, на първата любов, на разочорованията чрез нея. Аз ще съм там до нея, когато ще споделя щастието си и ще я утешавам когато се налага. Когато осъзнах това намерих Бойко в различни социални мрежи. Бе много щастлив, че съм го намерила. Не сме се виждали. Пишеме си, дори говорим за тогава, за нас. Извини ми се за това, че бил егоист, че ме е наранил. Мисля обаче, че не знае колко е това и как това ми се отрази. Да живея със спомените си и да живея с бъдещето на детето си. Намирам утеха в книгите, където се разказва как безрасъдни младежи намират пътя към сърцата си. Отдавана не съм това, но останах завинаги такава, каквато бях на 19. Не се появиха други по-силни чувства за да надграда тогавашните. Един ден се бях проклела да го обичам вечно. Дали ще го срещна, дали ще усетим нещо, това няма значение. Няма какво да направим вече, вече продълвихме живота си по своему. Знам го. Нали знаете песента на Сигнал „Може би“. Преди месеци се върнах в онзи град, отидох да дома на баба си и се стъписах. Гледах мръсните, прашни прозорци, олющени первази, ронещи се стени. Взирах с ужесена , нищо не бе както го помнех, нямаше нещо малко, което да прилича на тогавашния дом. Дори любимия розов храс с жълти цветове бе изкоренен, същия като него посадих когато се роди дъщеря ми. Единствената дума, която се забиваше в сърцето ми бе „Безвъзвратност“.

Мисля, че на много хора по един или друг начин са им разбивали сърцата, някои успяват да го преодолеят други не. Аз сторих и двете. Колкото и странно да звучи продължих по своя си начин, понякога съжалявам защо избрах точно този, но в живота има много ако-та, или-та и дали-та. Но не съжалявам за всичко което преживях тогава и сега, но не се боря да прикривам или да лъжа за чувставта си. Това исках, основно да споделя, че се научих да живея с тях. Те са неизменна част от мен, но в същото време ми дават вяра, че щом човек е способен да обича така, макар и при мен да не се е получило при друг ще се получи ако направи правилния избор и ако има вяра повечко. Ние нямахме и двамата бяхме егоисти в определени моменти и го знаем. Да, сега си споделяме и споделяме точно това, дори тази година си изпратихме пожелания за празниците, а преди дори нямах номера му, освен домашниия адрес и номер. Въпреки всичко аз не знам нищо за личния живот, даже не знам как изглежда, не иска да покаже снимка. Казва, че се променил и какво аз също. Разглежда моите във facebook , казва че съм същата. Но той смята, че за мен не е, може би затова не сме се видяли да пием по кафе, да потъжим заедно за един приятел, който много ни обичаше и ние него, но го загубихме и да се посмеем на глупостите, които сме правили. До колкото знам не е женен, но навярно не е сам. Но ние не засягаме тази тема, защото няма смисъл, между нас не би могло да се случи нищо, няма как. Наскоро четох на Орхан Памук "Музей на невинността", не е мой тип книга, но е добър писател. Там той пише за мъж, който заобичва момиче и го обича цял живот, дори го отдава за да спечели отново сърцето й, макар години да се бори за това и макар и да успява, той в крайна сметка спечели една променена любов наситена с болка, тъга дори презрение. Опитвайки се да поправи една много голяма грешка, правят множество малки, които съсипват всичко и няма как да има "заживяли щастливо". Това е като да залепиш нещо счупено, колкото и да се стараеш да го възстановиш там ще има онези признаци на сломяването му.

Моето първо влюбване беше в учител по история. Тогава бях в 5-ти клас. От първия път, когато го видях онемях. Не можех да му се наситя, само за да го гледам. С нетърпение чаках неговия час и се опитвах по всякакъв начин да му привлека вниманието, като винаги бях добре подготвена за въпросите му. Когато пък ме изпитваше се притеснявах много, изчервявах се и сърцето ми препускаше като състезателна кола. Все пак ми беше повече от ясно, че нищо няма да стане. На мен ми беше достатъчно само да го гледам, само това ме правеше толкова щастлива, тогава, когато бях почти на 13 години. Не спирах да го гледам в часовете, право в очите и докато се усетя, звънецът би... часът свърши и тогава ми ставаше кофти. Докато всяка вечер гушках възглавницата, наплаквах се за дето размишлявах, че няма да мога дори да го гушна, плаках докато заспя... така беше докато свърши учебната година... най-кофти беше за дето нямах шанс да го видя. Все пак през лятото, успях да го позабравя. Докато на следващата учебна година, в час по физическо, той беше там и не спираше да ме гледа, докато не свърши часа. До ден днешен, остава загадка за мен. След вече почти 7 години, аз го срещам, но вече не се поздравяваме дори, а той изобщо не се е променил. Все същия си е.... докато аз пораснах, дипломирах се и преживях толкова много. Понякога ми се иска да поговорим или да успея да събера смелост, да му кажа за това преди 7 години и някак си да ми олекне... Просто да се изясним, само това и защо поне да не се поздравим, когато се видим отново. Не изпитвам нищо към него, просто той е част от спомените ми.