Re: House of Night (Къщата на нощта) или "Училище за вампири" - П. К. Каст и Кристин Каст.

by **Darkness92** Нед Ное 28, 2010 4:08 pm

И така, още един спойлер от Awakened

"Look. We do not have time to tiptoe around Zoey's feelings.
She needs to put on her big girl High Priestess panties and deal."
-Aphrodite

by **Darkness92** Пет Дек 10, 2010 1:59 am

Спойлер от AWAKENED!!!
"For the zillionth time
I thought about what an
amazing place Sgiach's
throne room was."
-Zoey

"За зилионен път,
мислех какво чудесно
място тронната зала
на Sgiach беше.
- Зоуи"

by **Darkness92** Пет Дек 10, 2010 2:19 am

ЦЯЛА ГЛАВА ОТ AWAKENED
По-долу можете да си я свалите в тхт. формат Smile

AWAKENED

Zoey

For the zillionth time I thought about what an amazing place Sgiach's throne room was. She was an ancient vampyre queen, the Great Taker of Heads, uber-powerful and surrounded by her own personal Warriors known as Guardians. Hell, way back in the day she'd even taken on the Vampyre High Council and won, but her castle wasn't a nasty-outdoor-plumbing-medieval-version-of-camping (gross). Sgiach's castle was a fortress, but it was—as they say over here in Scotland—a posh castle. I swear the view from any of the sea-facing windows, but especially her throne room, is so incredible that it looks like it should be on HD TV and not in front of me, in real life.
"It's beautiful here." Okay, talking to myself—especially so soon after being, well, kinda sorta crazy in the Otherworld—might possibly be a not-so-good idea. I sighed and shrugged. "Whatever. With Nala not here, Stark mostly out of it, Aphrodite doing stuff I'd rather not imagine with Darius, and Sgiach off doing something magickal or kicking ass in superhero-like training with Seoras, talking to myself seems like the only option."
"I was simply checking my email—nothing magickal or ass-kicking about that."
I suppose she should have made me jump. I mean, the queen seemed to materialize from the air beside me, but I guess being all shattered and crazy in the Otherworld had given me a pretty high spookiness tolerance. Plus, I felt a weird bond with this vampyre queen. Yeah, she was awe-inspiring and had mad powers and all, but in the weeks since Stark and I had come back, she had been a fixture by my side. While Aphrodite and Darius played gross kissy-face and walked hand in hand on the beach, and while Stark slept and slept and slept, Sgiach and I had spent time together. Sometimes talking—sometimes not. She was, I'd decided days ago, the coolest woman, vamp or not, I'd ever met.
"You're kidding, right? You're an ancient warrior queen who lives in a castle on an island no one can get to without you letting them, and you're checking your email? Sounds like magick to me."
Sgiach laughed. "Science often feels more mysterious than magick, or at least I have always thought so. Which reminds me—I have been considering how odd it is that daylight affects your Guardian with such debilitating severity."
"It's not just Stark. I mean, it's been worse with him recently 'cause, well, 'cause he's hurt." I paused, tripping over the words and not wanting to admit how hard it was to see my Warrior and Guardian so obviously messed up. "This really isn't normal for him. He can usually stay conscious during the day, even if he can't stand direct sunlight. All the red vampyres and fledglings are the same about it. Sun does them in."
"Well, young queen, it could be a distinct disadvantage that your Guardian is unable to protect you during the daylight hours."
I gave a shoulder shrug, even though her words sent a shiver of what might be premonition down my spine. "Yeah, well, recently I've learned to take care of myself. I think I can handle a few hours a day on my own," I said with a sharpness that surprised even me.
Sgiach's green-amber gaze caught me. "Do not allow it to make you hard."
"It?"
"Darkness and the struggle against it."
"Don't I have to be hard to fight?" I remembered skewering Kalona to the wall of an Otherworld arena with his own spear, and my stomach clenched.
She shook her head and the fading daylight caught the streak in her silver hair, making it glisten like cinnamon and gold mixed together. "No, you must be strong. You must be wise. You must know yourself and trust only those who are worthy. If you allow the battle against Darkness to harden you, you will lose perspective."
I looked away, staring out at the gray-blue waters that surrounded the Isle of Skye. The sun was setting into the ocean, reflecting delicate pink and coral colors across the darkening sky. It was beautiful and peaceful and looked utterly normal. Standing here it was hard to imagine that hanging around in the world out there was evil and Darkness and death.

But Darkness was out there, probably multiplied times a gazillion. Kalona hadn't killed me, and that was really, really gonna piss off Neferet.
Just the thought of what that meant, that I was going to have to deal with her and Kalona and all the horrible bullpoopie that went along with them again made me feel incredibly tired.
I turned away from the window, squared my shoulders, and faced Sgiach. "What if I don't want to fight anymore? What if I want to stay here, at least for a while? Stark's not himself. He needs to rest and get better. I've already sent that message to the High Council about Kalona. They know he murdered Heath and then came after me, and that Neferet was all involved in it and has allied herself with Darkness. The High Council can handle Neferet. Hell, adults need to handle her and the nasty evil mess she keeps trying to make out of life."
Sgiach didn't say anything, so I took a breath and kept on babbling. "I'm a kid. Seventeen. Barely. I'm crappy at geometry. My Spanish sucks. I can't even vote yet. Fighting evil isn't my responsibility—graduating from high school and, hopefully, making the Change is. My soul's been shattered and my boyfriend's been killed. Don't I deserve a break? Just a little one?"
Utterly surprising me, Sgiach smiled and said, "Yes, Zoey, I believe you do."
"You mean I can stay here?"
"For as long as you wish. I know what it is to feel the world press too tightly around. Here, as you said, the world is only allowed to enter at my command—and mostly I command it to stay away."
"What about the fight against Darkness and evil and whatnot?"
"It will be there when you return."
"Wow. Seriously?"
"Seriously. Stay here on my isle until your soul is truly rested and restored, and your conscience tells you to return to your world and your life there."
I ignored the little pang I felt at the word conscience. "Stark can stay, too, right?"
"Of course. A queen must always have her Guardian by her side."
"Speaking of," I said quickly, glad to steer the subject away from questions of conscience and battling evil, "how long has Seoras been your Guardian?"
The queen's eyes softened and her smile became sweeter, warmer, and even more beautiful. "Seoras became my Oath Bond Guardian more than five hundred years ago."
"Holy crap! Five hundred years? How old are you?"
Sgiach laughed. "After a certain point, don't you think age is irrelevant?"
"And it isna polite to ask a lassie's age."
Even if he hadn't said anything, I would have known Seoras had come in the room. Sgiach's face changed when he was around. It was like he turned on a switch and made something soft and warm glow inside her. And when he gazed back at her, just for a moment, he didn't look so gruff and battle-scarred and I'd-rather-kick-your-butt-than-talk-to-you.
The queen laughed and touched her Guardian's arm with an intimacy that made me hope Stark and I could find even a little piece of what the two of them had. And if he called me lassie after five hundred years, that would be pretty cool, too.
Heath would have called me lassie. Well, more like girl. Or maybe just Zo—forever just his Zo.
But Heath was dead and gone and he'd never call me anything again.
"He's waiting for yu, young queen."
Shocked, I stared at Seoras. "Heath?"
The Warrior's look was wise and understanding—his voice gentle. "Aye, yur Heath probably does await yu somewhere in the future, but it is of yur Guardian I speak."
"Stark! Oh, good, he's awake." I know I sounded guilty. I didn't mean to keep thinking about Heath, but it was hard not to. He'd been part of my life since I was nine—and dead only for a few weeks. I mentally shook myself, bowed quickly to Sgiach, and started for the door.
"He isna in your chamber," Seoras said. "The boy is near the grove. He asked that you meet him there."
"He's outside?" I paused, surprised. Since Stark had come back from the Otherworld, he'd been too weak and out of it to do much more than eat, sleep, and play computer games with Seoras, which was actually a super weird sight—it was like high school meets Braveheart meets Call of Duty.
"Aye, the lassie's done fussin' about with his makeup the now and is actin' like a proper Guardian again."
I put my fist on my hip and narrowed my eyes at the old Warrior. "He almost died. You cut him to pieces. He was in the Otherworld. Give him a little break. Jeesh."
"Aye, well, he dinna actually die, did he?"
I rolled my eyes. "You said he's at the grove?"
"Aye."
"Okie dokie."
As I hurried through the doorway, Sgiach's voice followed me. "Take that lovely scarf you bought in the village. It is a cold evening."
I thought it was a kinda strange thing for Sgiach to say. I mean, yeah, it was cold (and usually wet) on Skye, but fledglings and vamps don't feel changes in weather like humans do. But whatever. When a warrior queen tells you to do something, it's usually best to do it. So I detoured to the huge room I shared with Stark and grabbed the scarf I'd draped over the end of the canopied bed. It was cream-colored cashmere, with threads of gold woven through it, and I thought it probably looked prettier hanging against the crimson bed curtains than it did around my neck.
I paused for a second, looking at the bed I'd been sharing with Stark for the past weeks. I'd curled up with him, held his hand, and rested my head on his shoulder while I watched him sleep. But that was it. He hadn't even tried to tease me about making out with him.
Crap! He's hurt bad!
I mentally cringed as I recounted how many times Stark had suffered because of me: an arrow had almost killed him because he'd taken the shot that had been meant for me; he'd had to be sliced up and then destroyed a part of himself to pass into the Otherworld to join me; he'd been mortally wounded by Kalona because he'd believed it was the only way to reach what was shattered inside me.
But I'd saved him, too, I reminded myself. Stark had been right—watching Kalona brutalize him had made me pull myself together, and because of that Nyx had forced Kalona to breathe a sliver of immortality into Stark's body, returning his life and paying the debt he owed for killing Heath.
I walked through the beautifully decorated castle, nodding to the Warriors who bowed respectfully to me, and thought about Stark, automatically picking up my pace. What was he thinking, dragging himself outside after what he'd been through?
Hell, I didn't know what he was thinking. He'd been different since we'd been back.
Well, of course he's been different, I told myself sternly, feeling crappy and disloyal. My Warrior had made an Otherworld journey, died, been resurrected by an immortal, and then yanked back into a body that was weak and wounded.
But before then. Before we'd returned to the real world, something had happened between us. Something had changed for us. Or at least I'd thought it had. We'd been super intimate in the Otherworld. His drinking from me had been an incredible experience. It'd been more than sex. Yeah, it'd felt good. Really, really good. It had healed him, strengthened him, and—somehow—it had fixed whatever had still been broken inside me, allowing my tattoos to return.
And this new closeness with Stark had made losing Heath bearable.
So why was I feeling so depressed? What was wrong with me?
Crap. I didn't know.
A mom would know. I thought about my mom and felt an unexpected and terrible loneliness. Yeah, she'd messed up and basically chosen a new husband over me, but she was still my mom. I miss her, the little voice inside my head admitted. Then I shook my head. No. I still had a "mom." My grandma was that and more to me.
"It's Grandma I miss." And then, of course, I felt guilty because since I'd been back I hadn't even called her. Okay, sure, I knew that Grandma would feel that my soul had returned—that I was safe. She'd always been super intuitive, especially about me. But I should have called her.
Feeling really disappointed in myself and sad, I chewed my lip and wrapped the cashmere scarf around my neck, holding the ends close while I made my way across the moat-like bridge and the cold wind whipped around me. Warriors were lighting the torches and I greeted the guys who bowed to me. I tried not to look at the creepy impaled skulls that framed the torches. Seriously. Skulls. Like of real dead people. Well, they were all old and shriveled and pretty much meatless, but still, disgusting.
Keeping my eyes carefully averted, I followed the raised pathway over the boggy area that surrounded the land side of the castle. When I got to the narrow road I turned left. The Sacred Grove began just a little way from the castle, seeming to stretch endlessly into the distance on the other side of the street. I knew where it was not because I remembered being carried, corpse-like, past it on my way to Sgiach. I knew where it was because during the past weeks, while Stark had been recovering, I'd felt myself drawn to the grove. When I hadn't been with the queen, or Aphrodite, or checking on Stark, I'd been taking long walks inside it.
It reminded me of the Otherworld, and the fact that this memory comforted and creeped me out at the same time scared me.
Still, I'd visited the Sacred Grove, or as Seoras called it, the Croabh, but I'd always come to it during daylight hours. Never after sunset. Never at night.
I walked along the road. Torches lined the street. They cast flickering shadows against the edge of the grove, lending enough light so that I could make out a hint of the mossy, magickal world within the boundary of ageless trees. It looked different without the sun making a living canopy of branches. It wasn't familiar anymore, and I felt a prickly sensation across my skin, like my senses were on super alert.
My eyes kept being pulled to the shadows within the grove. Were they blacker than they should be? Was there something not quite right lurking inside there? I shivered, and that's when a movement farther down the street caught at the edge of my vision. My heart skittered around in my chest while I peered ahead of me, half expecting wings and coldness, evil and madness . ..
Instead what I saw had my heart skittering for other reasons.
Stark was there, standing in front of two trees that were twisted together to form one. The trees' interwoven branches were decorated with strips of cloth knotted together—some were brightly colored, some were worn and faded and tattered. It was the mortal version of the hanging tree that had stood before Nyx's Grove in the Otherworld, but just because this one was in the "real" world didn't mean it was any less spectacular. Especially when the guy standing in front of it, staring up at its branches, was wearing the earth-colored MacUallis plaid, in the traditional Warrior way, complete with dirk and sporran and all sorts of sexy metal-studded leather accoutrements (as Damien would say).
I stared at him as if I hadn't seen him for years. Stark looked strong and healthy and totally gorgeous. I was distracting myself by wondering what exactly Scottish guys did, or didn't, wear under those kilts when he turned to face me.
His smile lit up his eyes. "I can practically hear you thinking."
My cheeks got instantly warm, especially since Stark did have the ability to sense my emotions. "You're not supposed to be listening in unless I'm in danger."
His grin turned cocky and his eyes sparkled mischievously. "Then don't think so loud. But you're right. I shouldn't have been listening in 'cause what I was getting from you was the opposite of what I'd call danger."
"Smart-ass," I said, but I couldn't help grinning back.
"Yep, that's me, but I'm your smart-ass."
Stark held out his hand to me as I reached his side, and our fingers twined together. His touch was warm—his hand strong and steady. This close to him I could see that he still had shadows under his eyes, but he wasn't as deadly pale as he had been. "You're yourself again!"
"Yeah, it's taken me a while; my sleep's been weird—not as restful as it should be, but it's like a switch flipped inside me today and I finally recharged."
"I'm glad. I've been so worried about you." As I said it I realized how true that was, and I also blurted, "I've missed you, too."
He squeezed my hand and tugged me closer to him. All of his cocky kidding evaporated. "I know. You've felt distant and scared. What's up with that?"
I started to tell him he was wrong—that I was just giving him some space to get well, but the words that formed and slipped from my lips were more honest. "You've been hurt a lot because of me."
"Not because of you, Z. I've been hurt because that's what Darkness does—it tries to destroy those of us who fight for Light."
"Yeah, well, I wish Darkness would pick on someone else for a while and let you rest."
He bumped me with his shoulder. "I knew what I was getting into when I swore myself to you. I was cool with it then—I'm cool with it now—and I'll still be cool with it fifty years from now. And, Z, it really doesn't make me sound very manly and Guardian-like when you say Darkness is ‘picking on' me."
"Look, I'm being serious. You want to know what's up with me, well, I've been worried that you might have been hurt too bad this time." I hesitated, fighting unexpected tears as I finally understood. "So bad that you weren't gonna get well. And then you would leave me, too."
Heath's presence was so tangible there between us that I half expected to see him step from the grove and say Hey there, Zo. No crying. You snot way too much when you cry. And of course that thought made it even harder for me not to bawl.
"Listen to me, Zoey. I'm your Guardian. You're my queen; that's more than a High Priestess, so our bond is even stronger than a regular Oath Sworn Warrior's."
I blinked hard. "That's good, 'cause it feels like bad stuff keeps trying to tear me away from everyone I love."
"Nothing will ever take me away from you, Z. I've sworn my oath on it." He smiled, and there was such confidence and trust and love in his eyes that he made my breath catch in my throat. "You'll never get rid of me, mo bann ri."
"Good," I said softly, leaning my head against his shoulder as he drew me inside the half circle of his arm. "I'm tired of the whole leaving thing."
He kissed my forehead, murmuring against my skin, "Yeah, me, too."
"Actually, I think the truth is that I'm tired. Period. I need to recharge, too." I looked up at him. "Would it be okay with you if we stayed here? I-I just don't want to leave and go back to . . . to . . ." I hesitated, not sure how to put what I was feeling into words.
"To everything—the good and the bad. I know what you mean," said my Guardian. "It's cool with Sgiach?"
"She said we could stay as long as my conscience lets me," I said, smiling a little wryly. "And right now my conscience is definitely letting me."
"Sounds good to me. I'm in no rush to get back to all the Neferet drama that's gotta be waiting for us."
"So we stay for a while?"
Stark hugged me. "We stay until you say to go."
I closed my eyes and rested in Stark's arms, feeling like a huge weight had been taken off me. When he asked, "Hey, would you do something with me?" my response was instant and easy: "Yep, anything."
I could feel him chuckling. "That answer makes me want to change what I was gonna ask you to do."
"Not that kind of anything." I gave him a little shove, even though I was feeling waves of relief that Stark was definitely acting like Stark again.
"No?" His gaze went from my eyes to my lips, and he suddenly looked less cocky and more hungry—and that look made my stomach shiver. Then he bent and kissed me, hard and long, and he completely took my breath away. "Are you sure you don't mean that kind of anything?" he asked, his voice lower and gruffer than usual.
"No. Yes."
He grinned. "Which is it?"
"I don't know. I can't think when you kiss me like that," I told him honestly.
"Then I'll have to do more of that kind of kissing," he said.
"Okay," I said, feeling light-headed and weirdly weak-kneed.
"Okay," he repeated. "But later. Right now I'm going to show you how strong a Guardian I am and stick to the original question I was gonna ask you." He reached into the leather satchel that was strapped across his body and pulled out a long, narrow strip of the MacUallis plaid, lifting it so that it floated gently on the breeze. "Zoey Redbird, would you tie your wishes and your dreams for the future with me in a knot on the hanging tree?"
I hesitated for only a second—only long enough to feel the sharp pain that was the absence of Heath, the absence of a future thread that could never be—and then I blinked my eyes clear of tears and answered my Guardian Warrior.
"Yes, Stark, I'll tie my wishes and dreams for the future with you."

Copyright

Прикачени файлове

: Zoey, Awakened.txt Zoey, AwakenedYou don't have permission to download attachments.(21 Kb) Downloaded 4 times

by **Darkness92** Сря Дек 22, 2010 3:49 am

Нова линия от AWAKENED (излиза на англ. на 1.4.11.)

"I'm my father's son.
It's all I know how to be.
It's my only choice..."
-Rephaim

Аз съм син на баща си.
Това е всичко, което знам да бъда.
Това е единствения ми избор...
- Рефаем

by **Temptress** Съб Дек 25, 2010 4:47 am

Книгите като цяло не са лоши, харесвам ги (като за писани в 1л). Сюжета е приятен, като изключим, че Зоуи за 4 месеца се сдоби с не знам си колко способности и 3-4 гаджета хDD Бива си го момичето! Вампирите са приемливо представени, въпреки че малко нетрадиционно.

by **Darkness92** Пет Яну 14, 2011 1:19 am

П. С. Каст + Кристин Каст

Изпепелена
книга 7
ВАМПИРСКИ БЕСТСЕЛЪР

Ако ви харесва Здрача, добре дошли в Мрака!
Душата на Зоуи Редбърд е в Другия свят, а тялото й бързо вехне. Единствено Старк усеща къде е тя, но как да я достигне в отвъдното? Висшият съвет на вампирите знае, че има начин – Старк трябва да умре. Но ако това стане, последната връзка на Зоуи с нашия свят ще изчезне и тя никога няма да се завърне.
Добре дошли в света на Стиви Рей, която е готова на всяка цена да помогне на застрашената млада Висша жрица. Най-добрата приятелка на Зоуи обаче си има своите проблеми, които са не по-малко сериозни. Червените новаци вече са неконтролируеми, а нейното така наречено гадже – Далас, е сладко, но прекалено любопитно. Истината е, че Стиви Рей крие тайна, която навярно е ключът за завръщането на Зоуи, но също така заплашва да разтърси нейния свят.
В средата на цялата тази каша е Афродита – бивш новак, истинска кучка (с което се гордее) и надарена (ако изобщо това минава за дарба) със способността да предсказва бъдещето. Но сега, изглежда, Никс е решила да говори директно чрез нея, независимо дали Афродита иска или не.
Три момичета, които си играят с огъня. Ако не внимават, всички останали хора и вампири ще бъдат изпепелени.

Поредица „УЧИЛИЩЕ ЗА ВАМПИРИ“

by **smile4me** Пет Яну 14, 2011 2:08 am

Уоу!! Този път корицата е главозамайваща!!! Супер е !

by **Darkness92** Сря Фев 16, 2011 5:45 pm

House of Night (Къщата на нощта) или "Училище за вампири" - П. К. Каст и Кристин Каст. - Page 3 Houseofnight

За първи път дуото Каст ще сподели истории от миналото на някой от най-решаващите - и мистериозни - герои.
И всичко започва с DRAGON'S OATH.

Очаквайте скоро откъс!
Хвърлете поглед на корицата - тук

by **poli8009** Сря Фев 16, 2011 8:23 pm

Това значи ли, че ще има продължение поредицата? Shocked

Или ще излизат двете паралелно?

by **Darkness92** Сря Фев 16, 2011 8:43 pm

Това не е продължение, а по-скоро нещо като допълнение. До колкото аз разбрах, в тази книга ще се разказват истории от МИНАЛОТО на героите. Т. е. неща случили се преди да влязат в училището за вампири, или пък по време на престоя им там, или други неща, който са се случили, но не са били включени в книгите.
Не е продължение на историята.
И не знам дали ще излизат паралелно, но предполагам може да е така.

by **skellyn** Сря Мар 16, 2011 10:41 pm

Това ми изглежда нещо като сборник с разкази.

by **mia_chan** Пет Юли 01, 2011 5:52 am

Много хубава поредица, но е бутана с Уика ритуали.

by **Shinigami** Нед Юли 31, 2011 6:59 pm

Интересна поредина. Лично на мен ми хареса.

by **mime7o_98** Пон Авг 01, 2011 11:05 pm

Поредицата е интересна. В момента си търся електронно 7-ма книга и ако я намеря я започвам, но не смятам да я купувам. Smile

by **jjanet** Сря Авг 10, 2011 3:51 pm

Поредицата е доста добра. Чакам с нетърпение да излезе фен преводл

by **sss** Съб Авг 20, 2011 12:39 am

И аз мисля че са доста добри книги

by **poli8009** Вто Сеп 27, 2011 8:21 pm

Има ли инфо, кога да очакваме книга осем от поредицата? Мина доста време, а новиви никакви.

by **Darkness92** Пет Сеп 30, 2011 10:15 pm

Книга 9, DESTINED
Пролог

Зоуи

Мисля, че майка ми е мъртва.
Тествах тихо думите. Чувствах ги грешни, неестествени, сякаш се опитвам да разбера света наопаки или че слънцето изгрява от запад.
Вдишах с дълбок хлипащ дъх и се завъртях, посягайки за друга носна кърпичка от кутията на земята до леглото ми.
Старк мърмореше, мръщеше се и се въртеше неспокойно.
Бавно и внимателно станах от леглото, взех голямата тениска на Старк от там, където я беше метнал, облякох я и се свих на мекия топчест Пуф фотьойл, който беше поставен близо до стенната на нашата малка тунелена стая.
Фотьойлът Пуф издаде издишащ звук, който винаги ми напомняше на топките от онези надуваеми детски парти къщички, и Старк отново се намръщи и измъмри нещо. Издухах носът си. Тихичко. Стига плака, стига плака, стига плака! Не помагаше. Няма да върне мама обратно. Премигнах няколко пъти и отново избърсах носа си. Може би е просто сън. Но въпреки, че си помислих думите, сърцето ми знаеше истината. Никс ме беше отвела от съня ми, за да покаже как майка навлиза в отвъдния свят. Това означаваше, че мама е мъртва. Докато сълзите се стичаха отново надолу по страните ми си спомних, че майка бе казала на Никс, че съжалява, че ме е разочаровала.
- Тя каза, че ме обича – прошепнах.
Аз едва едва издадох някакъв звук, но Старк се метна и обърна неспокойно, измърморвайки „Спри!”.
Стиснах устните си заедно, въпреки че знаех, че шепотът ми не беше това, което пречи на съня му. Старк беше моят Войн, моят Пазител, и мое гадже. Не, гадже е много проста дума. Има връзка между мен и Старк, която отива много по-дълбоко от срещане, секс и всичките останали неща, които идват и заминават в нормалната връзка. Ето защо той е толкова неспокоен. Усеща тъгата ми – дори и в съня си той знае, че плача и съм наранена, и уплашена, и...
Старк отметна одеялото от гърдите си и можех да видя, че ръцете му бяха свити в юмруци. Погледът ми отиде към лицето му. Все още спеше, но челото му беше набръчкано и се мръщеше.
Затворих очи и поех дълбок дъх.
- Дух – прошепнах. – Моля те, ела при мен. – Веднага усетих елементът по кожата си. – Помогни ми. Не. Всъщност помогни на Старк, като го предпазиш от тъгата ми. – И може би, добавих тихичко, може да ме защитиш и мен от собствената ми тъга. Дори и да е само за малко.
Поех друга глътка въздух, докато духът се движеше вътре и около мен, събирайки се над леглото. Като отворих очи буквално можех да видя вълничка във въздуха заобикаляща Старк. Кожата му сякаш започна да свети, когато елементът застана върху него като прозрачно одеяло. Усетих топлота и погледнах надолу към ръцете си и същия мек блясък бе застанал по кожата ми. Старк издиша дълго заедно с мен, докато духът работеше над малката успокояваща магийка, и за първи път от часове почувствах малкичка част от тъгата ми да се вдига.
- Благодаря ти, дух – прошепнах и скръстих ръце, прегръщайки се силно. Обвита в комфортното докосване на елемента, с който бях най-близка, се почувствах малко сънлива. Точно тогава различен вид топлина се просмука в съзнанието ми. Бавно, неискайки да тревожа успокояващата магия, която елемента създаваше, отпуснах ръцете си и докоснах гърдите си.
Защо гадателският ми камък беше топъл? Малкият объл камък висеше от сребърната си верижка, почивайки между гърдите ми. Не го бях сваляла откакто Сгиат ми го бе подарила преди да си тръгна от красивия магически Остров на Скай.
Чудейки се, измъкнах камъка от изпод тениската си и прекарах пръст по гладката му мраморна повърхност. Все още ми напомняше на ароматния на кокос Спасител на живот, но мраморът от Скай светеше с неземна светлина, сякаш елементът, който бях привикала, го прави жив – сякаш топлината, която почувствах, беше защото той пулсира с живот.
Гласът на Кралица Сгиат ехтеше в съзнанието ми: „Гадателският камък е в унисон само с най-старите митични магий: като тази, с която пазя острова си. Подарявам ти това, за да можеш да познаеш Старите, ако някой от тях съществува във външния свят...”
Докато думите се въртяха в съзнанието ми камъкът се обърна бавно, почти мързеливо. Дупката в центъра му беше като мини телескоп. Докато се променяше можех да видя през него Старк озарен и света ми се измени, стесни се, тогава всичко се промени.
Може би ставаше така, защото духът беше толкова близко до мен точно сега, но каквото видях сега изобщо не беше като онзи уникален първи път, когато на острова Скай погледнах през него и свърших като припаднах.
Въпреки че това не беше нещо неспокойно.
Старк беше там, легнал на гърба си, голяма част от гърдите му голи. Блясъкът на духа го нямаше. На негово място видях друга картина. Беше неясна обаче и не можех да видя очертанията му. Бе като нечия сянка. Ръката на Старк се изви и дланта му се отвори. Ръката на сянката се отвори. Докато гледах меча на Пазителя, – масивен дълъг меч, който бе дошъл при Старк в Другия свят – той започна да приема форма в ръката му. Ахнах изненадана и подобният на фантом войн обърна главата си в моя посока, и затвори ръката си около меча.
На секундата Меча се измени, промени се и се превърна в дълго черно копие – опасно, смъртоносно, острия му край беше в кръв, което ми изглеждаше много познато.
Страх се пробождаше през мен.
- Не! – проплаках аз. – Дух, предпази Старк! Накарай това нещо да се махне! – Със звук като пляскащи се криле на огромна птица, привидението изчезна, гадателския камък изстина и Старк седна, мръщейки се към мен.
- Какво правиш там? – Той потърка очите си. – Защо правиш толкова много шум?
Отворих уста и се опитах да обясня странното нещо, което току що ми се бе случило, когато той въздъхна тежко и легна обратно долу, отмятайки завивките и приканвайки ме сънливо.
- Ела тук. Не мога да спя, ако не си свита до мен. А наистина трябва да си поспя.
- Добре, да, аз също – казах, с разтреперени колена забързах към него и се свих срещу му, главата ми лежеше на рамото му. – Хей, ам, нещо странно току що се случи – започнах аз, но когато вдигнах глава да видя очите му, устните на Старк срещнаха моите. Изненадата не траеше дълго и се отпуснах в целувката. Беше хубаво – толкова хубаво да съм до него. Ръцете му ме обвиха. Притиснах се срещу него, докато устните му следваха извивката на шията ми.
- Мисля, каза, че имаш нужда от сън. – Гласът ми беше задъхан.
- Имам нужда от теб повече – каза той.
- Да – казах. – Аз също.
Изгубихме се тогава един в друг. Докосването на Старк отпъди смъртта, отчаянието и страха. Заедно си напомняхме на живот, любов и щастие. След това най-накрая заспахме, а гадателският камък лежеше студен и забравен на гърдите ми между нас.

преводач: Darkness92
редактор: krasy75

by **Darkness92** Съб Окт 01, 2011 6:04 pm

Прочетете глава 1 от книга 9 DESTINED:

Глава 1
Аурокс

Човешката мъжка плът беше мека и кашкава.
Беше изненада, колко лесно бе да го унищожа – да спра биенето на хилавото му сърце.
- Заведи ме до Северна Тилса. Искам да се разходя из нощта – каза тя. Tова беше командата, с която започна вечерта им.
- Да, Богиньо – отговори веднага той, появявайки се от ъгъла на таванския балкон.
- Не ме наричай така. Казвай ми... – Тя се замисли. - ... Главна Жрица. – Пълните й устни, гладки и червени се извиха нагоре. – Мисля, че е най-добре, ако всички ме наричат просто Главната Жрица – поне за известно време.
Аурокс държеше юмрука си върху сърцето си в жест, за който веднага разбра, че е древен, въпреки че някак го чувстваше странен и принудителен.
- Да, Главна Жрицe.
Главната Жрица мина покрай него, жестикулирайки му надменно да я последва.
Той я последва.
Той бе създаден да следва. Да приема заповедите й. Да се подчинява на командите й. Те нявлязоха в нещо, което Главната Жрица нарече кола и света залетя.
Жрицата му бе заповядала да разбере как работи това.
Той гледаше и се учеше, точно както тя бе заповядала.
Тогава те спряха и слязоха от колата.
Улицата миришеше на смърт и гнило, корупция и мръсотия.
- Жрице, това място не е...
- Защитавай ме! – изплю тя. – Но не бъди покровителствен. Аз винаги ще ходя, където аз поискам, когато аз поискам и ще правя точно това, което аз пожелая. Това не е твоя работа, не, твоята цел е да побеждаваш враговете ми. Моя съдба е да създавам врагове. Гледай. Реагирай, когато заповядам да ме защитиш. Това е всичко, което се изисква от теб.
- Да, Главна Жрице – каза той.
Модерният свят беше объркващо място. Толкова много променящи се звукове. Толкова много, което той не знаеше. Щеше да прави, каквото Главната Жрица заповяда. Щеше да изпълни задълженията си, заради които е създаден и...
Мъж се появи, блокирайки пътя на Главната Жрица.
- Ти си твърде хубава, за да си тук на тази улица само с едно и никакво хлапе за компания. – Очите му се разшириха, когато забеляза татуировките й. – Значи, вампир, отбиваш се за малка закуска от т’ва момче? Какво ще кажеш да ми дадеш тая твоя чанта, и тогаз аз и ти мойм да си поговорим, к’во е да си с истински мъж.
Главната Жрица въздъхна и звучеше отегчена.
- Грешиш и по двата параграфа: Аз не съм просто вампир и това не е момче.
- Хей, какво имаш предивид?
Главната Жрица игнорира мъжа и погледна през рамо към Аурокс.
- Сега трябва да ме защитиш. Покажи ми какво оръжие командвам.
Той й се подчини без да мисли. Аурокс затвори ръце около мъжа без да се двоуми. С едно гладко движение той заби палците си в очите на мъжа, което накара крещенето да започне.
Ужасът на мъжа го заля, хранейки го. Така просто, като да поемеш въздух, Аурокс вдиша болката, която причиняваше. Силата от ужаса на човека се всмука през него, пулсирайки в горещо и студено. Аурокс усети ръцете му да се втвърдяват, да се променят и да стават нещо повече. Онова, което бяха нормални пръсти станаха нокти. Той ги извади от очите на човека, когато кръв започна да се стича от ушите му. С взетата сила от болката и страха, Аурокс вдигна мъжа, удряйки го срещу стената на най-близката сграда.
Мъжът извика отново.
Каква чудесна, ужасна тръпка! Аурокс усети още от промяната да се разнася по тялото му. Обикновените човешки крака станаха извити копита. Мускулите на краката му се удебелиха. Гърдите му натежаха и разкъсаха тениската, която носеше. И най-хубавото от всичко, Аурокс усети дебелите смъртоносни рога да се издават от главата му. Докато тримата приятели на мъжа се появиха на улицата да му помогнат, той беше спрял да крещи.
Аурокс пусна мъжа върху мръсотията и се обърна да застане между Главната Жрица и онези, които може би си мислеха, че могат да й сторят каквато и да е вреда.
- Какво, подяволите? - Първият мъж се хлъзна, докато спираше.
- Никога не съм виждал нещо такова – каза вторият мъж.
Аурокс вече абсорбираше нарастващия страх, който започваше да се излъчва от тях. Кожата му пулсираше със студения огън от него.
- Това рога ли са? Ах, подяволите, не! Изчезвам от тук. – Третият мъж се обърна и забърза по пътя, от който бе дошъл. Другите двама започнаха да отстъпват бавно с широко отворени очи, шокирани и вгледани.
Аурокс погледна към Главната Жрица.
- Какво заповядвате? - В някаква далечна част от съзнанието му, той се зачуди върху звука на гласа си – и как е станал толкова гърлен, толкова животински.
- Тяхната болка те прави силен. – Главната Жрица изглеждаше удовлетворена. – И различен, по-яростен. – Тя погледна към двамата отстъпващи мъже и горната й устна се повдигна в ръмжене. – Не е ли интересно... Убий ги.
Аурокс се движеше толкова бързо, че по-близкия човек нямаше шанс да избяга. Той го промуши през гърдите, вдигна го така че се гърчеше и извиваше, омазваше се в собствените си нечистотии.
Това направи Аурокс дори още по-могъщ.
С мощен удър с глава, прободеният мъж излетя към сградата и падна, смачкан и тих до първия мъж.
Другият човек не избяга. Вместо това измъкна дълъг, опасно изглеждащ нож и го насочи към Аурокс.
Аурокс излетя до страната на мъжа и тогава, когато мъжа осъзна, заби извитото си копито в стъпалото му, откъсвайки лицето му, когато той залитна напред.
Дишайки тежко Аурокс стоеше над телата на победените си врагове. Обърна се към Главната Жрица.
- Много добре – каза тя с беземоционалния си глас. – Нека се махнем, преди властите да пристигнат.
Аурокс я последва. Той вървеше тежко, копитата му оставяха дълбоки дупки в мръсната улица. Сви в юмрук ноктите си до тялото си, опитвайки се да разбере емоционалната буря, която го бе заляла и силата, която бе зареждала яростната му битка.
Слаб. Почувства се слаб. И още. Имаше нещо друго.
- Какво има? – отсече тя, когато той се поколеба, преди да влезе отново в колата.
Той поклати глава.
- Не знам. Чувствам се...
Тя се изсмя.
- Ти не можеш да чувстваш. Очевидно го обмисляш прекалено много. Ножът ми не чувства. Пистолетът ми не чувства. Ти си мое оръжие, ти убиваш. Преодолей го.
- Да, Жрице. – Аурокс влезе в колата и остави света отново да се забърза около него.
Аз не мисля. Не чувствам. Аз съм оръжие.

Аурокс
- Защо стоиш там и ме гледаш? – Главната Жрица го попита, наблюдавайки го с очи от зелен лед.
- Чакам заповедите ви, Жрице – каза автоматично той, чудейки се как е възможно да е направил нещо неправилно. Те току що се бяха върнали в скривалището си на върха на великолепната сграда, наречена Майо. Аурокс се бе качил на балкона и просто си стоеше там тихичко, гледайки към Главната Жрица.
Тя изпусна дълъг дъх.
- Нямам сега команди към теб. И трябва ли винаги да ме зяпаш така?
Аурокс погледна настрани, фокосирвайки се върху светлините на нощния град и как те блестяха привлекателно на фона на нощното небе.
- Очаквам командите ви, Жрице – повтори той.
- Ох, в името на всички Богове! Кой би очаквал, че Избранникът, създаден за мен ще бъде, колкото красив, толкова и безмозъчен?
Аурокс усети промяна в атмосферата, преди Тъмнината да се материализира от дима, сенките и нощта.
- Безмозъчен, красив и смъртоносен...
Гласът иззвъня в главата му. Огромният бял бик бе напълно оформен пред него. Дъхът му беше зловонен, но и сладък. Погледът му беше ужасен и в същото време чудесен. Той беше магия, мистерия и хаос заедно.
Аурокс падна на коленете си пред създанието.
- Стани. Стани и се върни пак там... – Тя посочи с пръст, в освобождаващ жест, към сенките, които се събираха на отдалечения ъгъл на покрива.
- Не, предпочитам да остане. Наслаждавам се да гледам моите собствени създания.
Аурокс не знаеше какво да каже. Това същество командваше съзнанието му, но Главната Жрица командваше тялото му.
- Създания? – Главната Жрица подчерта специално последната част от думата, докато се движеше лениво напред към масивния бик. – Често ли правиш дарове като този на последователите си?
Смехът на бика беше ужасен, но Аурокс забеляза, че Главната Жрица не се притесни изобщо – вместо това изглежда беше привлечена все повече и повече към съществото, докато то говореше.
- Колко интересно! Ти наистина ме разпитваш. Завиждаш ли, безсърдечна моя?
Главната Жрица погали рога на бика.
- Трябва ли?
Бикът я подуши. Където муцуната му я докоснеше, коприната от роклята й изсъхваше и разкриваше гладката гола плът отдолу.
- Кажи ми, каква мислиш е целта на моя подарък към теб? – Бикът отговори на въпроса на Главната Жрица с негов въпрос.
Тя премигна и поклати глава, сякаш беше объркана. Погледът й намери Аурокс, все още седящ на колене.
- Господарю мой, целта му е защита и аз съм готова да направя каквото наредите, за да ви се отблагодаря за него.
- Ще приема сочната ти оферта, но трябва да обясня, че Аурокс не е просто оръжие за защита. Аурокс има една цел и тя е да създаде хаос.
Главната Жрица вдиша дълъг, шокиран дъх. Мигна бързо и погледа й се премести от бика към него и обратно към бика.
- Наистина? – запита тя с мек, почтителен глас. – Чрез това създание мога да заповядам хаос?
Белите очи на бика бяха като болна луна.
- Наистина. Той действително е едно същество, но силата му е обширна. Има способноста да остави бедствие със събуждането си. Той е Избранник, духът на твоите най-дълбоки мечти, а те не са ли за пълен и абсолютен хаос?
- Да, о, да – Главната Жрица издиша думите. Облегна се на врата на бика и загали страната му.
- Ах, и какво ще направиш с хаосът сега, когато е под твоя команда? Ще разрушиш ли човешките градове и ще управляваш ли като вампирска кралица?
Усмивката на Главната Жрица бше красива и ужасна.
- Не кралица. Богиня.
- Богиня? Но вече има Богиня на Вампирите. Знаеш това много добре. Ти беше нейна слуга.
- Имаш предвид Никс? Богинята, която позволява на любимците си свобода на избора и волята? Богинята, която никога няма да се застъпи за някого, защото вярва в мита за свобода на волята?
На Аурокс му се стори, че можеше да чуе усмивка в гласа на звяра и се зачуди, как е възможно това?
- Да, имам предвид Никс, Богинята на Вампирите и Нощта. Ще използваш ли хаосът, за да я предизвикаш?
- Не. Ще използвам хаосът, за да я победя. Какво ще стане, ако хаосът заплашва самата основа на света? Няма ли Никс да пристъпи и да защити нейните собствени правила, за да спаси децата си? И няма ли, чрез това, Богинята да отмени указа си за позволение на свободна воля на децата си и да предаде сама себе си. Какво ще се случи тогава с нейното божествено царуване, ако Никс промени каквото е било писано да стане?
- Не мога да кажа, че това никога не се е случвало. – Бикът изсумтя, сякаш развеселен. – Но е изненадващо интересен въпрос – и знаеш как обичам да бъда изненадван.
- Само се надявам, че ще продължа да ви изненадвам отново и отново, Господарю.
- Само е толкова малка дума... – каза бикът.
Аурокс остана да коленичи на покрива дълго, след като Главната Жрица и бикът бяха заминали, оставяйки го захвърлен и забравен. Той стоеше там, гледащ нагоре към небето.

преводач: Darkness92
редактор: krasy75

by **poli8009** Съб Окт 01, 2011 6:40 pm

Страшно интересно. Благодаря... Нямам търпение да ги прочета.

by **krasy75** Съб Окт 08, 2011 9:45 pm

Книга 9 се очертава да е много изненадваща, динамична и интересна. Благодаря за превода. House of Night (Къщата на нощта) или "Училище за вампири" - П. К. Каст и Кристин Каст. - Page 3 765398